Миша изважда бутилка шампанско и вдига тост.
— За МАЕС!
— За Епикур!
— За Сами…
— Добре познавах Сами — казва Жером. — Беше човек с голямо сърце. И имаше късмет — бореше се за благородна кауза: развиването на качествата на човека, който винаги ще е по-добър от машината. Не беше някакъв тъпчо, каквито имаме тук и които смесват епикурейство с егоизъм, ако позволиш, Миша. Сами наистина вярваше, че епикурейството е път към мъдростта, нали?
Жером завърта чашата си.
— Ще си спомним за него на празника в събота — обявява Миша. — Наташа потвърди, че ще дойде.
— Може ли да дойдем и ние? — пита Люкрес.
— Естествено, нали вече сте членове…
Жером Бержерак със съжаление си тръгва, след като праща една въздушна целувка.
41.
Доктор Самюел Финшер беше изумен от това, че никой не се интересуваше от книгата на Жан-Луи Мартен. За да го утеши за неуспеха му в света на издателския бизнес, Финшер доведе програмист, който свърза компютъра с интернет.
Така Жан-Луи Мартен можеше не само да получава информация, но и да предава такава без посредник.
Написа в търсачката „LIS“ и откри файл, посветен на това заболяване. Другото му име беше „синдром на живия зазидан“. Лекарите наистина си ги биваше в образните формули. Странно проклятие — намираше се на същото място, във форта „Света Маргарита“, където някога е бил затворен мъжът с желязната маска.
Откри също, че един американец, наречен Уолъс Кънингам и страдащ от същата болест, бе получил ново лечение.
През 1998 г. неврологът Филип Кенеди11 и програмистката Мелъди Мур от университета „Емори“ имплантирали в мозъчната му кора електроди, които записват електрическите сигнали, идващи от мозъка и ги превръщат в радиовълни. От своя страна радиовълните се „превеждат“ на компютърен език. Така само с мисълта си Уолъс Кънингам успявал да работи с компютър и да общува със света.
Мартен се свърза с него и за своя голяма изненада установи, че благодарение на мозъчните импланти американецът на практика пише не по-бавно, отколкото би говорил.
Френският LIS и американският LIS си пишеха на английски.
Но щом разбра, че събеседникът му страда от същата болест като него, Уолъс Кънингам заяви, че не желае да продължи разговора. Призна, че иска да общува само със здрави хора. Смяташе, че точно в това се състои предимството на интернет — там не съдят за теб по външността ти. А и в никакъв случай не искаше да създава селище на инвалиди. „Впрочем вашият псевдоним Зеленчук е показателен. По него си личи каква представа имате за себе си. Аз съм избрал да се наричам Супермен!“
Жан-Луи Мартен не знаеше какво да отговори. Той внезапно осъзна, че съществуваха не само физически затвори, но и затвори, свързани с предразсъдъците. Кънингам поне му бе помогнал да си даде сметка за това.
Реши да поговори по този въпрос с Финшер. Здравото му око затича по екрана, за да посочи буквите от азбуката, с които щеше да състави думи.
„Имам чувството, че мисълта ни никога не е свободна“ — написа то.
— Какво разбирате под това? — попита невропсихиатърът.
„Аз не съм свободен. Самообезценявам се. Всички ние функционираме под влияние на система от предразсъдъци. Имаме някакви измислени представи за реалното и действаме така, че реалното да ги потвърди. Бях започнал да пиша на тази тема в книгата си, но не развих мисълта си.“
— Развийте я сега, това ме интересува.
Финшер търпеливо изчака отговора на Мартен.
„От училището, от родителите ни, от обкръжението ни получаваме предпоставени идеи за света. Гледаме всичко като през криво огледало. В резултат никой не вижда какво става в действителност. Виждаме само това, което предварително сме искали да видим. Непрекъснато пренаписваме света, за да потвърди предразсъдъците ни. Наблюдателят променя наблюдавания обект.“
Забележката се стори любопитна на невропсихиатъра.
„За мен да си болен е поражение. Да си инвалид е срамно. Когато общувам с другите, несъзнателно искам от тях да ми го припомнят. Не мога другояче.“
11
Американският невролог и неврофизиолог Филип Кенеди е работил заедно с неврохирурга Рой Бакей. Пациентът се е наричал Джон Рей. — Б.р.