Нарязва полата на пурпурната рокля, за да може да се движи по-свободно. Дочува някакъв шум — вероятно санитари, които се приближават към стаята. Прекрачва перваза и излиза през прозореца.
81.
Мишката застана на задните си лапички, за да преодолее новото препятствие — този път изходът беше малко по-нависоко. Засили се и скочи.
82.
Ето я на двора. Минава един мъж. Пациент или санитар? Невъзможно е да ги различиш. Потърсва убежище в първата сграда, до която стига.
Тук стените са покрити с картини на Митничаря Русо19. Човешки фигури се държат за ръце сред пасторални пейзажи — полета с разцъфнали цветя в ярки тонове.
Чул я да влиза, един от пациентите се надига.
— Я виж ти, журналистката! Добър ден, как сте?
— „Доктор“ Робер! Добре съм, а вие?
Преди да успее да продължи, той се хвърля отгоре й. Много от болните му се притичват на помощ.
83.
Фройд се озова в нов проход, пренаселен с други мъжки екземпляри. Бързо съобрази, че ще се наложи да се бори със зъби и с нокти, за да си пробие път. Яростно разблъска събратята си, за да се добере до лоста.
84.
Притисната от телата на нападателите си, Люкрес Немрод не може да помръдне. Държат я за ръцете и за краката.
— Робер, пусни ме, ще ти дам цигари — вика тя.
Робер обмисля предложението.
— Цели стекове. Без филтър! — настоява младата журналистка.
— Знам, че е вредно за здравето — рецитира пациентът. — Последния път ме наругаха заради теб. Ако не ми беше дала цигари, нямаше да ме ругаят. Мразя да ме ругаят.
— Извинявай, Робер.
Той удря яростно по стената.
— Пукната пара не струват извиненията ти! Пак искаш да ме изкушиш с цигари! Дяволица!
Той върти очи и диша тежко.
— Мислех, че ще ти е приятно.
— Разбира се, че ще ми е приятно. Ужасно ще ми е приятно. Цигарите ме преследват. Сънувам ги нощем, а през деня се правя, че пуша и издишвам огромни кълба дим… Само че…
Той се успокоява и притихва.
— Само че това е нищо в сравнение с желанието ми да ме посветят във Върховната тайна!
По тона, с който произнася думата, човек би си казал, че става въпрос за върховна благодат. Другите също притихват, като че самото й изговаряне им носи успокоение.
— Върховната тайна?
— Това ни дава Никой.
— Кой е този Никой?
Разнася се ропот на недоволство.
— Тя не знае кой е Никой! — повтарят някои от тях.
— Но виж, теб те знаем коя си. Ти си една мръсна шпионка! Дойде тук, за да пишеш лоши работи за болницата и да я затворят. Вие, журналистите, всички до един сте еднакви! Ако видите нещо красиво и чисто, бързате да се изплюете върху него.
Люкрес започва да се притеснява.
— Не. Аз съм на ваша страна.
— Никой ни съобщи, че си се вмъкнала тук. Лично на мен ми направи забележка, че съм те пуснал да влезеш. Затова ще ти направим нещо, което ще те излекува от всякакви желания да ни досаждаш. Съгласни ли сте?
Всички луди одобряват. Някои издават странно грухтене. На други лицата са изкривени от тикове.
Робер деликатно хваща брадичката на младата жена като за преглед. Тя го фиксира с големите си изумруденозелени очи. Обикновено, когато гледа по този начин мъжете, сигурна в красотата си, те губят увереността си.
— Люсиен ще се позанимае с теб!
Люкрес има лошо предчувствие.
— Люсиен! Люсиен! — повтарят останалите.
— Помощ!
— Викай, колкото си щеш — отвръща Робер. — Тук няма кой да дойде, освен да се съберат още хора, за да се позабавляват с теб.
— Люсиен! Люсиен! — скандират болните.
Люсиен е едър мъжага с малка глава, покрита с рядка косица, и крива усмивка, която го обезобразява. Доближава се, криейки нещо зад гърба си. С лявата си ръка хваща журналистката за глезена. Тя се опитва да се откопчи, но другите луди я държат здраво.
Тя ги наблюдава с огромните си зелени уплашени очи. Какво крие зад гърба си? Нож? Клещи? Сигурно е някой садист! В този момент Люсиен показва какво държи в ръка — кокоше перо.
Ох, добре, че е само това…