Нямат пари за хирургическа електропомпа!
Застанала зад него, доктор Черненко го помоли да започне обратно броене от двайсет до нула. Той почувства как прекарват по главата му навлажнен памук. Усещане за студено, вероятно породено от обезболяващото или дезинфекциращото средство, с което бе намазан памукът. Той започна да брои.
— Двайсет, деветнайсет.
Последва втори мокър памук. Чу как се задейства трионът и преглътна насъбралата се слюнка.
— Осем… найсет, седем… найсет.
Заради науката. Заради мозъка. След като Мартен понесе да го оперират, и аз на свой ред мога да се подложа на едно изпитание.
— Шестнайсет, петнайсет.
В мига, в който трионът докосна кожата на темето, се включиха кожните рецептори. Усещането беше за нещо остро и режещо.
— Няма да боли — успокои го хирургът.
Да бе, вярвам ти! Всички казваме така. Вече ме боли.
Направи гримаса, не можа да се сдържи и изпъшка: „Ох!“
Доктор Черненко спря.
— Нещо не е наред ли?
— Не, не, продължавайте. Четиринайсет, тринайсет.
Заради науката.
Стисна челюстите си по-силно. Кожата му бе безчувствена, но усещаше по черепа си някакво механично дърпане. Също както когато му вадеха мъдреца. Местната упойка действаше, но натискът върху костта се разпространяваше по цялото му тяло.
Да мисли за друго. Сестрата. Сивите й очи.
Сега главата му трепереше.
Наистина боли. Да мисли за нещо друго. Да мисли за сестрата.
Долавяйки, че се нуждае от нея, тя хвана ръката му.
Ръката и е хладна. Но не успявам да забравя какво става там горе. ОТВАРЯТ ЧЕРЕПА МИ, МОЖЕ БИ В МОМЕНТА ПРАВЯ ОГРОМНА ГЛУПОСТ. Аз, който се бях зарекъл никога да не лягам под ножа, освен ако не е крайно наложително. В момента не е наложително. И наистина боли много.
Две ръце в ръкавици преместиха главата му върху възглавничката, сякаш не можеха да определят точния ъгъл на рязане.
Колко са несръчни.
Сестрата се наведе и той забеляза едрия й бюст, който се виждаше през отворената престилка. Погледът му се плъзна зад плата и проникна до бялата дантела, която поддържаше нежната плът. Трионът отново заскърца. Звукът напомняше зъболекарско борче.
Болка. Да мисли за друго. Гърдите на сестрата. Любовта и хуморът са две силни обезболяващи. Да си разкаже някои виц. Историята на един луд, който… който кара да му пробият дупка в главата, за да проветри мислите си.
Сестрата със сивите очи почувства погледа, втренчен под шията й, и инстинктивно прихлупи престилката, но не я закопча.
Да продължава да брои.
— Дванайсет, единайсет.
Сестрата хвърли поглед над чаршафа и гледката я накара да направи гримаса.
Другото болезнено усещане бе миризмата на изгоряла кост от триенето на стоманения прегрят нож.
Миризмата на отворената ми глава.
После забеляза нещо като облак прах и си каза, че това е талашът от черепната му кутия. Видя и как долу падат памучни тампони, напоени с кръв.
— Десет, девет, осем.
Миризмата от костния прах ставаше нетърпима. Сестрата престана да се усмихва, толкова бе шокирана от гледката.
Сигурно е отскоро в отделението.
Без съмнение, назначили са я заради хубостта й. Една малка руска „екстра“, за да забравите допотопното оборудване. Може да са я излъчили с конкурс „Мис мокра фланелка“. Оставаше само да пуснат някое изпълнение на балалайка. Сивите очи. Помпата за автомобилни гуми. Напоените памуци. Мис „дълбоко деколте“. И усещането, че разрязват ума ви.
Сестрата се повдигна на пръсти и той огледа още по-добре гърдите й през отворената престилка. Знаеше, че мисълта за някоя красива жена стимулира отделянето на ендорфини и в някои случаи отлично изпълнява ролята на аналгетик. На престилката й бе избродирано на кирилица едно име, което би следвало да се чете „Олга“.
Ще видиш мозъка ми. Олга. Наистина, най-интимната част от мен, която досега не съм показвал на никоя жена. Това е мъжки стриптийз и мога да те уверя, че никой Чипъндейл20 не би се осмелил да стигне толкова далеч…
— Седем-шест-пет-четири-три-две-едно-нула — изреди той скоростно.