— Да, лельо. Тази нощ Лорн ще освободи и повери на аркантците рицаря Дьо Гатлис. Сега, докато разговаряме, той сигурно вече лети към Гриф.
— Добре, добре…
Госпожа Леара се замисли, загледана в Ориал, вече потънал в нощния мрак.
— Няма никаква нужда да ви припомням важността на този мирен договор с Арканте, нали? — попита тя след известно мълчание. — Някога досега да съм ви давала лош съвет?
— Не, лельо.
— Когато кралицата пожела тази война срещу Арканте и ви повери командването на обсадата, ви предупредих за капана, който ви залага. Тази война, която никой не искаше, не можеше да бъде спечелена, и макар че не я обявихте вие, вие единствен трябваше да поемете вината за поражението. Независимо от това, аз какво ви казах?
— Че трябва да приема.
— Първо, защото това беше ваш дълг. Но най-вече защото отказът ви щеше да се приеме като бягство от отговорност. Щяха да ви помислят за подлец, което щеше да опетни царуването ви още преди да е започнало.
Ирдел със съжаление се съгласи.
— Зная.
— Но днес можете да използвате против враговете си клопката, която те ви заложиха. Сключвайки почтен мир с Арканте още с коронясването си, вие публично ще отречете политиката на кралицата. Ще изтриете от умовете на поданиците си спомена за поражението. Ще се представите като велик крал. Като човек на мира и справедливостта — херцогинята замълча за миг, после продължи. — Ще покажете на всички какъв мъж сте.
— Зная всичко, което ви дължа.
— Не мислете за това. По-скоро помислете, че всичките тези години на търпение, всичките тези години, през които понасяхте, без да отстъпите, неприязънта на кралицата, като изпълнявахте дълга си на принц, най-сетне са на път да дадат своите плодове. Единственото, което ви липсва, е да започнете царуването си с бляскав удар. И този бляскав удар е мирът с Арканте. Тогава ще имате предостатъчно възможности да насочите острието против кралицата, която ви смята за слаб и неспособен.
Ирдел не можа да сдържи усмивката си.
Да отстрани кралицата, беше удоволствие, за което много отдавна мечтаеше.
— Сега обаче — каза госпожа Леара — да поговорим за нещата, които все още ни предстои да направим.
Крепостта Гриф1 се издигаше на тясна, издадена скала, която беше най-големият от седемте острова в река Ейрдър, по-надолу от Ориал. Широкото, силно течение на реката я пазеше толкова добре, че можеше да бъде достигната единствено по въздуха или по няколко моста: първият, който започваше от брега, и следващите, все по-високи, свързващи всеки остров със следващия. Тези мостове бяха укрепени, построени от същия бял камък, както крепостта, превърната в затвор. Тя дължеше името си на отвесната издатина, на която беше построена и която по своята форма напомняше нокът, забит във водите на Ейрдър.
Въпреки насрещните ветрове, на Лорн му отне едва половин час, за да дойде от Ориал. Трябваше само да следва реката, която проблясваше под бледите съзвездия на Голямата мъглявина, а после да държи курс към светлините на затвора. Крепостта имаше няколко двора и няколко кули, една от които беше предназначена за змейове. Лорн извести за пристигането си, като накара змея да изкрещи три пъти, преди да се спусне на една тераса, осветена с факли. Духаше силен снежен вятър, когато Лорн, увит в дебело палто, подплатено с кожи, скочи от животното.
Трима стражи и един сержант го чакаха.
— Кой е там? — извика силно сержантът, за да може да се чуе сред пристъпите на вятъра.
Лорн свали ръкавиците и шала си и отметна качулката си назад.
— Аз съм рицарят Лорн — отговори той, като също викаше. — Капитан на Ониксовата гвардия. Заведете ме при тукашния командващ.
— По какъв въпрос?
— Веднага, сержант.
Мъжът се поколеба, но после се обърна, като прикани Лорн да го последва, а стражите вървяха след тях. Влязоха в кулата, по една вита стълба слязоха седем етажа надолу, прекосиха тесен двор, после влязоха в друга кула. Изминаха един коридор, после сержантът отвори една врата и се дръпна.
— Изчакайте тук. По това време командващият е в покоите си. Ще го известя.
Лорн влезе в малка стая с голи стени. Сержантът го остави сам, излезе и затвори вратата зад себе си. В помещението имаше само маса и две пейки и миришеше на застояло. Беше студено, но не толкова, колкото навън, а още по-малко, отколкото на няколкостотин метра височина, яхнал змей, порещ нощта и вятъра. Лорн свали тежкото палто, което сковаваше движенията му: нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да има нужда от пълната свобода на движенията си. Гърлото му беше пресъхнало, той видя едва калаена кана на масата и я разклати. Празна.