— Хм — усъмни се чичо, — а ако никой не може да проумее доказателствата? Ако говорим на два различни езика? Тогава спорът завършва с това, че се унищожава малцинството — физически или морално. Нямам никакво желание за това.
— Въпреки всичко — отвърнах аз храбро — бих изповядвал истината, ако държах в ръцете си доказателствата.
— Пред непълнолетни и слепци — така ли? Искаш ли да опиташ? Погледни това нещо.
Чичо Вендел извади малък апарат от джоба си. Различих няколко стъклени тръбички в метална обковка, с винтове и скала. Той поднесе тръбичките под носа ми и започна да върти. Усетих, че вдишвам нещо необикновено.
— Ах, колко е хубав този тук! — възкликна пак синът ми, сочейки един нов сапунен мехур, който бавно се спускаше откъм парапета на прозореца.
— А сега разгледай този сапунен мехур — нареди чичо Вендел и продължи да върти.
Стори ми се, че сапуненият мехур видимо се увеличава. Доближавах го все повече и повече. Прозорецът с момчето, масата, пред която седяхме, градинските дървета се отдалечаваха, ставаха все по-неясни. Единствено чичо Вендел си оставаше до мене; тръбичката си бе прибрал в джоба. Досегашното ни обкръжение бе вече изчезнало. Като огромен матовобял купол се разстилаше небето над нас и се изгубваше на хоризонта. Спояхме върху огледалната повърхност на обширно, замръзнало езеро. Ледът бе гладък и без пукнатини; въпреки това изглеждаше като че ли извършва слаби, вълнообразни движения. Неясни силуети се подаваха тук-там над повърхността.
— Какво става тук? — извиках аз изплашено. — Къде сме? Ледът ли ни влече?
— Върху сапунения мехур сме — съобщи хладнокръвно чичо Вендел. — Това, което мислиш за лед, е повърхността на жилавата водна ципица, която мехурът образува. Според човешката мярка той е равен на една петхилядна част от сантиметъра; едва петстотин такива слоя, напластени един върху друг, биха направили един милиметър.
Без да искам, повдигнах единия си крак, сякаш можех по този начин да стана по-лек:
— За бога, чичо — примолих се аз, — не си прави лекомислени шеги! Истината ли казваш?
— Напълно. Но не се страхувай от нищо. За сегашния ти ръст тази ципица отговаря по здравина на стоманена броня с дебелина двеста метра. С помощта на микрогена ние се умалихме във всяко отношение в мащаб едно към сто милиона. Така че сапуненият мехур, който според човешките мерки има обиколка четиридесет сантиметра, сега за нас е точно толкова голям, колкото земното кълбо за човека.
— А колко сме големи самите ние? — запитах колебливо.
— Височината ни съставлява една шестдесет хилядна част от милиметъра. Вече не биха ни открили дори с най-чувствителния микроскоп.
— Но защо не виждаме къщата, градината, домашните ми — въобще Земята?
— Те са под нашия хоризонт. Но дори и Земята да се издигне пред нас, ти няма да видиш от нея нищо друго, освен едно матово сияние, защото вследствие на нищожните ни размери всички оптически съотношения така са променени, че наистина в сегашното ни обкръжение виждаме напълно ясно, но от предишния ни свят, чиито физични основи са сто милиона пъти по-големи, живеем съвършено изолирано. Следователно трябва да се задоволиш с това, което има за гледане върху сапунения мехур, а то е достатъчно.
— И просто се чудя — намесих се аз, — че изобщо виждаме нещо тук, че при променилите се условия сетивата ни действуват също като преди. Та нали сега сме по-малки от дължината на една светлинна вълна; вероятно молекулите и атомите сега ни влияят съвсем другояче.
— Хм! — Чичо Вендел се засмя по своя си начин. — Че какво са етерните вълни и атомите? Измъдрувани мащаби, изчислени от човек за човека. Сега ние се смаляваме и с нас се смаляват всички мащаби. А какво общо има това с усещането? Усещането е първичното, даденото; светлината, звукът и налягането остават непроменени за нас, защото те са качества. Само количествата се променят и ако пожелаехме да направим физични измервания, щяхме да установим, че етерните вълни са също сто милиона пъти по-малки.
Междувременно продължихме странствуването си по сапунения мехур и стигнахме до едно място, където прозрачни лъчи се устремяваха подобно на струи на водоскок във висините. В този миг ме прониза една мисъл, която накара кръвта в жилите ми Да замръзне. Ами ако сапуненият мехур се спукаше! Ако съдбата ни запокитеше — мене на някоя от възникващите водни прашинки, а чичо Вендел с неговия микроген на друга? Кой щеше да ме открие някога? И какво щеше да стане с мене, ако трябваше цял живот да си остана с моя незначителен ръст от една шестдесет хилядна част от милиметъра? Какво бях аз сред хората? И Гъливер в Бробдингнаг не можеше да се сравнява с мен, защото въобще никой не ме виждаше! Жена ми, децата ми! Може би те щяха да ме всмукнат със следващата глътка въздух в белите си дробове и докато оплакват необяснимата ми загуба, аз щях да вегетирам като невидима бактерия в кръвта им.