— На колко си години?
— На седемнайсет.
— Да не лъжеш? Завъртях глава.
— Откъде си, Адел?
— От Хабаровек.
— И как е в Хабаровек?
Вдигнах рамене.
— Нормално.
— Защо тогава дойде тук?
Пак вдигнах рамене.
— Ми така.
— Много си мълчалива.
— Може ли в банята?
— Чакай де, чакай. Нали първо трябва да се запознаем. Да не сме животни!
— Един час е двеста долара.
— Ще го имам предвид — каза той. — И не те ли е срам от тая работа, Адел?
— Нали трябва да ям.
Той взе папката, отвори я и известно време чете нещо, все едно четеше инструкции. После я затвори и пак я остави на масичката.
— А къде живееш? Под наем?
— Ъхъ.
— И колко сте там освен мадам? Пет? Десет?
— Различно.
На този стадий обикновеният развратник вече би пламнал. Моят работодател май също всеки момент щеше да се възпламени.
— Да не ме лъжеш, че си на седемнайсет, малката? — попита ме. — Навършени.
— Да, чичко, да — казах и го погледнах. — Седемнайсет мига от пролетта.
Провокативна реплика. Той се разкикоти. Сега пак трябваше да се ограничавам с кратки мъгляви отговори. Оказа се обаче, че и той може да е провокативен.
— Добре — каза. — След като ще си говорим по тоя начин, значи е време да се запознаем наистина.
И тупна пред мен отворено удостоверение. Прочетох внимателно написаното вътре, после сравних лицето му със снимката. На снимката беше с пагони. Казваше се Владимир Михайлович. Полковник от ФСБ7.
— Викай ми Михалич — каза той и се ухили. — Така ми викат най-близките. Понеже с тебе ще се сближим, нали така?
— И какъв е проблемът, Михалич? — попитах.
— Един наш консултант се оплака от тебе. Нещо си го била обидила. Така че се налага да си изкупиш греха. Или да си платиш за него. Как точно се казва, а?
* * *
Беше със стереотипната външност: волева брадичка, стоманен поглед, лененообял перчем. Някаква трапецоидност на неблагородните му пропорции обаче правеше лицето му да прилича на западния типаж на условните противници от студената война. Киногероите от този тип обикновено гаврътват цяла чаша водка и после замезват с чашата, като през скърцането на стъклата обясняват, че това бил starinny russky obychai.
— Мамицата ти — изръмжах. — Че и да ви плащам значи?
— Стига де — каза той обидено. — Недей да бъркаш ФСБ с ченгетата. Парите ще си ги получиш.
— Колко сте? — попитах уморено.
— Сам съм… Е, максимум още един.
— Кой е вторият?
— Ей сега ще ти покажа. Не се бой де, няма да те преметна.
Издърпа чекмедженцето на масичката и извади от него една кутия, пълна с какви ли не медицински принадлежности: кутийки и флакончета, памук, еднократни спринцовки. Една беше пълна — с яркочервеното капаче на иглата приличаше на цигара, от която са дръпнали толкова силно, че огънчето е плъзнало по цялата й дължина.
— А, не, няма да се боцкам с вас — казах. — Дори за петорна тарифа.
— Идиотка — каза той весело. — Че кой ще ти даде?
— И плащането предварително. Де да ви знам на какво ще заприличате след половин час.
— На, дръж — каза той и ми хвърли един плик.
Представителите на руската средна класа често дават доларите в плик — също както ги получават. Това е вълнуващо. Все едно са те качили на конвейера на социалната сцена, та всички да видят заветните звена на икономическия механизъм на Родината… Отворих плика и преброих парите. Обещаната тройна тарифа плюс още петдесет долара. На практика на нивото на „Национал“. Такъв клиент трябва да се цени — или поне да се правиш, че го цениш. Усмихнах се очарователно.
— Като ще изкупувам, поне да се изкъпя. Къде е банята?
— Стига бърза, де — каза той. — Има време. Седи кротко.
— Искам да…
— Седи, казах — изръмжа той и си запретна ръкава.
— Нали казахте, че ще има още един. Къде е?
— Щом се боцна, веднага идва.
Стегна бицепса си с една гумена лента и стисна и отпусна няколко пъти юмрук.
— Какво си биете? — попитах малко сърдито.
Трябваше да знам все пак какво да очаквам.
— Катеринка.
— Какво-какво?
— Катеринка, де. Калиопа — поясни той. — Отлитам.
Значи в спринцовката имаше кетамин — или калипсол, невероятно силен психеделик; само психопат или самоубиец можеше да си го бие венозно.
— Венозно? — попитах невярващо.
Той кимна. Обзе ме страх. Не понасях дори типовете, които си го биеха мускулно, понеже ставаха като зомбита, като задгробни тролове, потиснати от вечно проклятие досущ войниците от призрачната армия от последния „Властелин на пръстените“. А тоя тук се канеше да си го бие венозно. Дори не знаех, че може и така. В смисъл, много добре знаех, че никой нормален човек няма да го направи. Изобщо не ми трябваше втори труп за един месец. Време беше да се изпарявам.