Бъртън се ухили и каза:
— На едно място написах, че свещениците, политиците и издателите никога не ще прекрачват прага на Рая. Но се оказа, че греша, при условие, че това тук е Раят, разбира се.
— Да, знам го — каза Фрайгейт. — Помня го. Но аз успях да потисна, без особени усилия впрочем, естествената радост да видиш познато лице на онзи свят и му казах: «Шарко…»
— Как сте могли да му имате доверие с това име[2]? — запита Алиса.
— Беше ми казал, че на чешки означава «достоен човек». Разбира се, беше се оказало лъжа като всичко останало, което бях чул от него. Както и да е, вече бях успял да убедя себе си, че двамата с Монат трябва да ги оставим да заемат колибите. Щяхме да отстъпим, за да ги прогоним после със задружните ни усилия, когато се върнехте с пълните граали. Беше най-разумното нещо, което можеше да направим. Но щом само разпознах Шарко и полудях! Ухилих му се и казах: «Колко съм щастлив да зърна лика ти след толкова много години. Особено на място, където няма ченгета или съдилища!»
И го избухах в носа колкото ми сила държи! Политна и си падна на задника, а от носа му шурна кръв. Двамата с Монат подгонихме останалите, успях да сритам един от тях, но после друг успя да ме халоса по бузата с граала си. Прекараха ме по най-левашкия начин, но Монат успя да изкара още един от строя с дръжката на копието си и строши ребрата на трети; колкото е кльощав и без да е учил бойни изкуства! Точно тогава успя да се изправи и Шарко и аз го изблъсках с другия юмрук, но успях само да го жулна по мутрата. Нараних си юмрука повече от брадата му. Той се олюля и си плю на петите, но аз го подгоних. Другите духнаха и те, като Монат тичаше по петите им и ги шибаше по задниците с копието. Гоних Шарко до съседния хълм и го настигнах на склона, като там вече го халосах както трябва! Той се опита да отпълзи и ме молеше за милост, и му я дарих като го изритах в хълбока така, че се изтърколи чак в подножието на хълма!
Фрайгейт още трепереше от възбуда, но беше истински щастлив.
— По едно време се уплаших, че ще ме обземе великодушието — продължи той. — В края на краищата, всички това се беше случило толкова отдавна, в един свят, който вече не съществуваше, а ние може би бяхме изпратени тук, за да простим на враговете си — и на някои от своите приятели — и да ни простят и на нас. Но от друга страна пък си помислих, че може би сме тук, за да си върнем поне малка част от униженията и гаврите, на които бяхме подложени на Земята. Какво ще кажеш за това, а, Лев? Не би ли се възползувал от възможността да повъртиш Хитлер на бавен огън? На много бавен огън?
— Не мисля, че можеш да сравниш Хитлер с един дребен мошеник издател — каза Руак. — Не, не мисля да го пека на бавен огън. Може би го бих уморил от глад, или пък бих го подхранвал толкова, колкото да не умре от глад. Но няма да го направя. Какъв смисъл би имало? Би ли го накарало това да си промени мнението за евреите, да започне да ги счита за човешки същества? Не, аз не бих му направил нищо, ако попадне под моята власт, освен да го убия, за да не може да убива повече. Но аз не съм сигурен, че това би означавало, че той наистина е мъртъв. Не и тук.
— Ти си бил истински християнин — каза Фрайгейт и се ухили.
— А аз си мислех, че ти си ми бил приятел! — каза Руак.
12
Това беше вторият път, когато Бъртън чу името Хитлер. Имаше намерение да разучи по-подробно за него, но за момента имаха по-належаща работа като довършването на покривите на колибите. Всички се заловиха за работа; едни нарязаха още трева с малките ножички, които бяха намерили в граалите си; други пък се качиха на железните дървета и накъсаха от големите триъгълни зелени и алени листа. Покривите се получиха повече от несъвършени. Бъртън имаше идея да се разшета малко наоколо и да намери някой майстор на сламени покриви, който да го отвори на тая тема. На първо време леглата щяха да представляват купчини трева, върху които щяха да настелят и по-меките листа от железните дървета. Одеялата щяха да съшият от същите меки листа.
— Слава Богу, или на Когото и да било, че тук няма насекоми.
Той вдигна сивата метална чаша, която все още съдържаше две унции от най-хубавото уиски, което бе вкусвал някога през живота си.
— Да пием за здравето на Когото и да било. Ако ни беше съживил, за да засели с нас двойник на Земята, сега леглата ни щяха да гъмжат от десет хиляди вида хапещи, щипещи, жилещи, стържещи и кръвосмучещи ситни чудовища.