Лев Руак седеше до тях с глава сгушена между ръцете му. Той вдигна поглед и изрече:
— Добре дошли в концентрационния лагер, Бъртън! За пръв път сте от другата страна на мрежата. А аз се чувствувам почти като у дома си. Бях в нацистки концлагер, и успях да избягам. Бях в комунистически концлагер, и успях да избягам. В Израел ме заловиха арабите, но и от тях успях да избягам.
И от тук навярно мога да избягам. Но къде? В друг лагер? Те нямат край. Човечеството не е спирало да си ги строи и е пъхало в тях вечния си затворник, евреина, или който и да е. Дори и тук, където всички започваме нов живот, където всички религии, всички предразсъдъци би следвало да бъдат смлени върху наковалнята на Възкресението, нищо не се е променило.
— Затваряй си устата — изръмжа един мъж до Руак.
Косата му беше червена и силно къдрава, очите сини, и лице което, което можеше да се нарече и красиво, ако не беше счупения му нос. Беше висок над шест фута с тяло на борец от тежка категория.
— Дов Таргоф, имам чест — изрече той със стържещ оксфордски акцент. — Последно занятие командир от Израелските военноморски сили. Не обръщайте голямо внимание на този човек тук. Той е от старите евреи, песимист, мрънкало. Предпочита да хленчи до стената на плача вместо да се изправи и да се бие като мъж.
Руак малко остана да се задави от бяс.
— Ти, арогантен сабра[4]! Аз воювах и убивах! И не съм мрънкало! А какво правиш ти тук, храбри войниче? Не си ли и ти роб като нас?
— Историята е стара колкото света — обади се една жена. Беше висока и тъмнокоса, и вероятно щеше да изглежда красива, ако не беше толкова измършавяла. — Пак старата история. Воюваме помежду си, докато враговете ни завладяват. Също както воювахме и ние, когато император Тит обсаждаше Ерусалим и избихме повече от нашите хора, отколкото римляни. Също като…
Двамата мъже се завъртяха към нея и тримата спориха шумно, докато не дойде един страж и не ги нашиба с пръчка.
След малко Таргов просъска през подутите си устни:
— Не издържам повече. Скоро, много скоро… тая свиня е моя.
— Имаш ли план? — запита го възбуден Фрайгейт, но Таргов не му отговори.
Скоро преди зазоряване робите бяха разбудени и закарани до каменния олтар. Отново им оставиха необходимия минимум храна. След като се нахраниха, ги разделиха на групи и ги отведоха до работните им места. Бъртън и Фрайгейт бяха откарани на северната граница. Работеха заедно с още хиляда такива като тях и цял ден превиваха гръб под палещото слънце. Единствената им почивка беше когато по обяд ги отведоха до каменния олтар да се нахранят.
Гьоринг имаше намерение да издигне стена между планината и Реката; също така възнамеряваше да изгради втора стена която да покрива цялата дължина от десет мили на езерния бряг и една трета в южната част.
Бъртън и останалите трябваше да изкопаят дълбок ров и после да издигнат преграден насип от пръстта. Това беше много тежка и непосилна задача, защото разполагаха само с мотики. Корените на тревата се сплитаха в гъста и жилава мрежа, която можеше да се разсече само след продължителни удари с мотиката. Пръстта и корените се изсипваха върху дървени гребла и после се товареха върху големи бамбукови шейни. Шейните се извлачваха върху насипа, където пръстта се изтърсваше и трамбоваше, за да стане стената още по-висока и по-сбита.
През нощта стадото роби се връщаше обратно в дървения затвор. Повечето от тях падаха и направо заспиваха от преумора. Но червенокосият израелец Таргоф коленичи до Бъртън.
— Лозницата не е винаги безплодна — изрече той. — Чух за сражението, което сте устроили. Чух също и за отказа ви да се присъедините към Гьоринг и неговата свиня.
— А какво чувате за недостойната ми книга? — запита Бъртън.
Таргоф се ухили и каза:
— Не бях чувал за нея, докато Руак не ми разказа. Постъпките ви говорят сами за себе си. А и освен това Руак е много чувствителен на тая тема. Макар че не можете да го обвинявате след всичко това, което е преживял. Но аз не мисля, че вие бихте се държали така, както сте постъпили, ако бяхте такъв, какъвто ви описваше той. Мисля, че сте честен човек, точно този, който ни е нужен. И така…
Заточиха се дни и нощи на къртовски труд. Бъртън научи подробности за жените. Уилфреда и Фатима били в жилището на Кампбел. Логу била при Тулий. Гьоринг държал Алиса при себе си в продължение на седмица, и после я предал на един от лейтенантите си, някой си Манфред фон Кройшарф. Носели се слухове, че Гьоринг се оплаквал от непристъпността й и смятал да я хвърли на телохранителите си да се позанимаят малко с нея. Но фон Кройшарф се застъпил за нея и я поискал.