Но един наемен убиец никога не вършеше нищо даром. Какво щеше да му предложи в замяна Странникът?
Бъртън пое пушека от пурата до дъното на дробовете си, издуха го и после надигна бутилката с бърбъна. Чудесно. Странникът искаше да го използува. Но не беше лошо да си прави хубаво сметката, за да не се окаже накрая, че използуваният е бил той.
В края на третия месец Бъртън реши, че е дошло времето да действа.
Мисълта му хрумна докато плуваше в Реката и подтикнат от импулса загреба към средата. Гмурна се с възможно най-голямата скорост, на която беше способен, за да не би тялото му да извоюва победа в последния момент. И успя. Рибите-санитари щяха изгризат плътта му и костите му щяха да намерят покой в тинята на дъното, на 1000 фута под повърхността на Реката. Още по-добре. Нямаше желание тялото му да попадне в ръцете на Етичните. Ако думите на Странника бяха верни, то тогава те биха имали възможността да извлекат от мозъка му всичко видяно и чуто от него, стига да успееха да се доберат навреме преди мозъчните му клетки да се разрушат.
Не мислеше, че Те бяха успели да го направят. През изминалите седем години той им се беше изплъзвал много пъти от ръцете. Дори и Ренегатът да знаеше местонахождението му, не му даде да го разбере. Но Бъртън сериозно се съмняваше, че някой можеше да го открие; самият той не знаеше в кой край на планетата се намираше, на какво отдалечение от Тъмната им Кула, а какво оставаше за другите! И той непрекъснато беше в движение. Докато един ден проумя, че изглежда беше поставил рекорд в това отношение. Смъртта се беше превърнала във втора природа за него.
Ако сметките му бяха верни, то той бе пътувал 777 пъти с Отвъдния Експрес.
28
Понякога Бъртън се виждаше като някакъв планетарен скакалец, изстрелващ се в мрака на смъртта, приземяващ се, похрупкващ малко трева, с едното си око винаги извъртяно за евентуалното присъствие на някой представител на Етичните. Сред тази гигантска ливада заселена от човечеството, той беше пробвал много стръкове, след което отново бе поемал по пътя си.
Друг път пък се виждаше като мрежа за образци, с която загребваха в морето от представители на човешкия род. До този момент беше хванал няколко наистина едри риби и доста сардини, макар че много можеше да се научи и от по-дребните риби.
Но метафората на мрежата много не му допадаше, защото го подсещаше, че има и още по-голяма мрежа; тази, която беше предназначена за него.
Но каквито и метафори да използуваше, той си оставаше човек разчул се по белия свят, по един американски израз. И това беше вярно, защото няколко пъти се беше натъквал на легендата за Бъртън Циганина, или в английски говорящите области, Ричард Скитника, а в други на тази за Вечния Лазар. Това го тревожеше донякъде, защото Етичните можеха да се доберат до метода му за бягство и да вземат необходимите за залавянето му мерки. Макар че беше достатъчно да се досетят за крайната му цел и да поставят стражи из горния речен басейн.
В края на седмата си година той вече бе успял да си състави една що-годе точна представа за течението на Реката посредством наблюдението на многобройните зорници и множество разговори с местните жители.
Това не беше подобие на митичната змия с глава в двата си края, единият северният полюс, а другият южният. Беше Змията от Мидгард[5], с върха на опашката стъпила на Северния полюс, тялото обвито около планетата, и глава захапала опашката си. Реката тръгваше от изворите си на Северния полюс, криволичеше напред-назад върху едното полукълбо, заобикаляше Южния полюс и после правеше обичайния зиг-заг върху другото полукълбо, като непрекъснато се стремеше на север, и накрая се вливаше в хипотетичното полярно море. Ако историята, разказана от титантропа, прачовекът кълнящ се че е видял Тъмната Кула, се окажеше вярна, това означаваше, че Кулата се издигаше от водите на забуленото в полярни мъгли море.
Бъртън беше слушал историята преразказана от неизвестен поред разказвач. Но той самолично се беше сблъскал с племето на титаните в близост до началото на Реката при първото му «пътешествие», и съвсем вероятна беше възможността за някой от тях да е успял да прекоси планините и да зърне полярното море. А където беше минал един, можеха да минат и хиляди.
А каква сила тласкаше нагоре Реката?
Скоростта й изглеждаше неизменна даже и там, където би трябвало да се забавя или ускорява според местния релеф. От това заключи, че съществуваха местни гравитационни полета, които тласкаха неуморно могъщия поток напред докато стигнеше областта, в която естествената гравитация поемеше нещата в свои ръце. Някъде се намираха устройствата, вероятно под дъното на самата Река, които изпълняваха тази функция. Очевидно полетата им имаха много ограничен радиус на действие, защото земното притегляне си оставаше постоянно спрямо земните хора в тези области.