На следващия ден в офиса Док се бе заслушал в стереото с глава между колонките и едва чу плахото иззвъняване на телефона „Принцеса“, който бе намерил на една среща за размени в Кълвър Сити. Беше Тарик Халил.
— Не го направих аз!
— Спокойно.
— Но аз не съм…
— Никой не е казал, че си ти, даже за известно време си мислеха, че съм аз. Човече, наистина съжалявам за Глен.
Тарик се умълча за толкова дълго, че Док помисли, че е затворил.
— И аз ще съжалявам — каза накрая, — когато намеря минутка да го осмисля. В момента измъквам задника си от района. Ако Глен е бил мишена, значи и аз съм, със сигурност съм им черен пред очите, както се вика, ама няма да го кажа, че нещо много лесно се обиждате.
— Има ли място, където мога да…
— Най-добре да не държим връзка. Тук не говорим за дружинката глупаци от ПУЛА, говорим за истински гадни копелета. Ако нямаш против, един съвет…
— Разбира се, грижата на първо място, както винаги казва Сидни Омар17 във вестника. Ти също, де.
— Аста луего18, бели човече.
Док си сви една и тъкмо се канеше да я запали, когато телефонът иззвъня отново. Този път беше Бигфут.
— Пратихме един надъхан младеж от Полицейската академия на последния известен адрес на Шаста Фей Хепуърт, рутинна визита, нищо повече, и познай какво излезе.
Ах, майната му. Не и това.
— О, извини ме, да не би да те разстроих? Споко, всичко, което знаем на този етап, е, че и тя е изчезнала, да, точно като гаджето си Мики. Не е ли странно? Мислиш ли, че има връзка? Например да са избягали заедно?
— Бигфут, може ли поне да се опитаме да сме професионалисти? За да не се налага да почна да те псувам и да те наричам, знам ли, злобно лайненце или нещо подобно?
— Прав си… всъщност ме е яд на федералните и си го изкарвам на теб.
— Да не би да ми се извиняваш, Бигфут?
— Да имаш спомен някога да съм го правил?
— Ъъъ…
— Ако ти хрумне къде биха — прости ми, тя би — могла да е отишла, ще споделиш с мен, нали?
Имаше едно древно поверие на плажа, нещо подобно на сърфисткото вярване, че ако си изгориш дъската, ще привлечеш жестоки вълни, и то беше следното: вземаш хартийка на „Зигзаг“ и написваш на нея най-силното си желание, а след това я използваш, за да си свиеш един джойнт с най-добрата трева, която можеш да намериш, изпушваш го докрай и желанието ти се сбъдва. Смяташе се, че е важно да се подходи с внимание и концентрация, но повечето тревомани, които Док познаваше, обикновено пропускаха тази част.
Желанието беше просто — Шаста Фей да е жива и здрава. Тревата беше някакъв хавайски продукт, който Док пазеше отдавна, макар и да не се сещаше за какви точно случаи. Запали. Горе-долу в момента, в който се канеше да прикрепи цигарата към щипката, телефонът иззвъня отново и той изпадна в едно от онези кратки състояния, в които не знаеш как точно да вдигнеш слушалката.
— Ало? — чу след известно време гласа на млада жена.
— О. Забравих ли да го кажа първо аз? Извинете. Това не е… не, естествено, че не е.
— Имам номера ви от Енсенада Слим, от хедшопа в Гордита Бийч. Обаждам се във връзка със съпруга ми. Той беше близък с ваша приятелка — Шаста Фей Хепуърт?
Така.
— А вие сте…
— Хоуп Харлинджън. Чудех се каква е работната ви ангажираност в момента.
— Работната ми… о. — Професионален жаргон. — Няма проблем, къде сте сега?
Оказа се, че адресът е в покрайнините на Торънс — между Уолтириа и летището, къщата беше от асиметричен тип, до алеята отпред имаше шинусово дръвче, отзад — евкалипт, в далечината се виждаха хиляди малки японски седани, прелели от основния паркинг на остров Терминал, наредени с маниакална точност върху огромни, покрити с асфалт, пространства и предназначени за автокъщи, пръснати из пустинята на Югозапада. Из улицата се носеха гласовете на телевизори и стереоуредби. Дърветата в квартала пречистваха въздуха. Малки самолети бръмчаха в небето отгоре. В кухнята се виеше пълзящ фикус в пластмасова саксия, зеленчуци къкреха на печката, колибрита трептяха във въздуха, забили човки в цветовете на бугенвилеята и лоницерата във вътрешния двор.
Док, който страдаше от хроничната неспособност да различава една калифорнийска блондинка от друга, попадна на стопроцентов класически екземпляр — коса, тен, атлетична грациозност, всичко, липсваше само световноизвестната неискрена усмивка, но това беше заради купените от магазина зъби, които, макар и технически да не бяха „фалшиви“, подканваха онези, на които тя понякога се усмихваше, да се зачудят каква ли съвсем истинска и банална случка ги е поставила в устата й.