Телефонът „Принцеса“ иззвъня отново и този път беше Хоуп Харлинджън.
— Бог да те благослови, Док.
— А? Да не съм кихнал?97
— Сериозна съм.
— Не бе, наистина. Щото понякога забравям кихнал ли съм, или не съм? И после трябва да питам хората. Много е конфузно.
Настъпи кратко мълчание.
— Да върнем лентата назад — каза тя. — Ти ли пъхна пропуските под вратата ми?
— Не. Какви пропуски?
Явно някой бе дал на нея и Аметист пропуски за бекстейджа на масивния Сърфаделик Фрийк-ин в парка „Уил Роджърс“ снощи.
— Леле, как можах да го пропусна това? „Биър“, бандата на братовчед ми, щяха да подгряват за „Дъ Бордс“.
— „Биър“? Наистина ли? Док, те бяха нереални. В смисъл те са следващите „Дъ Бордс“.
— Скот страшно ще се зарадва, като му го кажа. Аз не знам дали съм толкова ентусиазиран. Кой свири ли?
— Той се върна, Док, наистина е жив и се върна и съм на седмото небе по двайсет и четири часа в денонощието, и изобщо не знам на какво да вярвам.
— Как е… забравих й името?
— Още спи. В последно време не е много на себе си. Не мисля, че още е свързала нещата във връзка с Кой. Но непрекъснато се присеща за това как снощи Кой грабна баритон-сакса, взе микрофона от стойката, приближи го до камбанката на саксофона и го наду. Тя направо полудя. А той натрупа страшно много точки.
— Значи… вие пак…
— Ох, ами ще видим.
— Жестоко.
— Ще ходим и до Хаваите другия уикенд.
Док се сети за съня си.
— С кораб ли?
— Ще летим с „Кахуна Еърлайнс“. Кой е получил билети отнякъде.
— Гледайте да не чекирате много чанти.
— Ето го, прибира се. Давам ти го да си поговорите. Обичаме те.
Чуха се звуци, от един момент нататък по-скоро дразнещи, от продължително целуване и накрая Кой каза:
— Вече официално не се водя в ничия платежна ведомост, човече. Бърк Стоджър се обади лично да ми каже. Стигна ли до концерта снощи?
— Не, и братовчед ми Скот ще е бесен. Просто забравих. Ама чух, че си бил номер едно.
— Имах няколко дълги сола на Steamer Lane и Hair Ball, както и в поздрава за Дик Дейл.
— И дъщеря ти сигурно си е изкарала добре.
— Човече, тя… — и той замлъкна. Док го слуша как диша известно време. — Нали знаеш какво казват индианците. Спасиш ли живота ми, ще трябва да…
— Да, да, това го е измислил някой хипар. Ти сам спаси живота си, Кой. Сега върви да го живееш.
И затвори.
Двайсет и едно
Когато трагически и твърде късно в края на последната четвъртина стана ясно, че „Лейкърс“ ще загубят седмия мач от финалите от „Никс“, Док се замисли с кого се беше обзаложил за това и на колко точно, а после и за десетте хиляди долара, от тях пък — за всеки, на когото дължеше пари, в това число, спомни си, вече и Фриц, и затова изгаси телевизора, реши да повози малко разочарованието си, качи се в дарта и потегли към Санта Моника. Когато пристигна в „Готча!“, един-два прозореца все още светеха. Обиколи отзад и почука на вратата. След малко тя се отвори с няколко сантиметра и отвътре надникна хлапе с много къса коса. Това трябваше да е Спарки.
И наистина беше.
— Фриц каза, че ще наминеш по някое време. Влизай.
В компютърната стая беше лудница. Всички ролки се въртяха, мониторите бяха два пъти повече, отколкото си спомняше, и работеха до последния, имаше и поне дузина телевизори, всеки включен на различен канал. Звукова система, която вероятно беше задигната от някой киносалон, дънеше Help Me, Rhonda, а на мястото на старата кафемашина в ъгъла сега седеше гигантски италиански модел, покрит с тръби, кранчета, датчици и достатъчно хром, че да я подкараш бавно по който и да е булевард в Източен Ел Ей и никой да не й обърне внимание. Спарки отиде до една клавиатура и въведе серия от команди в странен код, който Док се опита да разчете, но не успя, а кафемашината започна да… не точно да диша, ами да насочва хода на парата и водата някак решително.
— Къде се изгуби Фриц?
— Някъде в пустинята е, гони измамници. Обичайното.
Док извади един джойнт от джоба на ризата си.
— Нещо против да, ъъъ…
— Нищо — без да надхвърля минимално необходимата любезност.
— Ти не пушиш ли?
Спарки сви рамене.
— По-трудно ми е да работя така. Или просто съм от онези хора, които не трябва да вземат наркотици.