— Ако си се захванал с другия случай — каза Хоуп — и си зает, ще те разбера. Но причината да искам да говоря с теб — и Док я видя половин секунда, преди тя да я е изрекла, — е, че не мисля, че Кой е мъртъв.
Док кимна, повече на себе си, отколкото на Хоуп. Според Сортилидж времената, астрологично погледнато, бяха опасни за тревоманите — особено за онези в гимназиална възраст, голяма част от които бяха родени с аспект под деветдесетградусов ъгъл, възможно най-нещастния такъв, разположен между Нептун, планетата на напушените, и Уран, планетата на неприятните изненади. Док знаеше за случаи, в които оцелелите отказват да повярват, че обичани от тях хора или просто съученици са наистина мъртви. Разказваха какви ли не алтернативни истории, само не и истинската. Старо гадже се е върнало в града и той е избягал с нея. В спешното са го объркали с друг, както правят с бебетата в родилния дом, и той продължава да лежи в интензивното, но под различно име. Това бе особен вид откъснато от реалността отрицание и Док мислеше, че го е срещал достатъчно често, за да може да го познае, когато го види. Каквото и да демонстрираше Хоуп в момента, то беше нещо различно.
— Отиде ли да разпознаеш тялото? — реши, че е добре да я попита.
— Не. Това беше странното. Но знам кой точно ми се обади, но ми каза, че някой от бандата вече го е направил.
— Би трябвало да е най-близкият му роднина. Кой ти се обади?
С нея беше дневника й от периода, където се бе сетила да запише името.
— Лейтенант Дюбоне.
— О, да, Пат Дюбоне, случвало ми се е да работя с него.
— Звучи като да те е прибирал на топло.
— А също така и прегазвал. — Тя му хвърли един от онези погледи. — Какво да ти кажа, имах хипарски период. Всичко, което правех, ми се разминаваше и нищо, за което ме хващаха, не беше извършено от мен, защото единственото описание, с което разполагаха, беше на мъж европеиден тип с дълга коса, брада, многоцветни дрехи, боси крака и тъй нататък.
— Точно като това на Кой, което ми прочетоха по телефона. Така изглеждат хиляди хора.
— Ще отида да си поговоря с Пат. Може би знае нещо.
— Случи се и още нещо. Виж.
Тя извади стар отчет от личната си сметка в местния клон на Банката на Америка, издаден малко след предполагаемата свръхдоза на Кой, и посочи към баланса.
— Интересна сума.
— Обадих им се, отидох там и говорих с вицепрезидентите и всички казаха, че няма грешка. „Може би сте изгубили някоя вносна бележка и затова не са ви излезли сметките.“ Обикновено не оглеждам харизания кон, обаче от този тук ме побиват тръпки. А и непрекъснато използваха едни и същи фрази, не спряха да ги повтарят, кажи ми, това не е ли отрицание?
— Мислиш, че има нещо общо с Кой ли?
— Парите се появиха толкова скоро след неговото… неговото изчезване. Казах си, може би е нечия представа за разчистване на сметките. Клон 4720, някаква застрахователна полица, за която не съм знаела. Обаче ако беше, нямаше да е така анонимно, не мислиш ли? А тези цифри в месечния отчет мълчат, съпроводени от изсмуканата от пръстите история, която банката си мисли, че може да мине за обяснение.
Док си записа датата на вноската на една кибритена кутийка и каза:
— Имаш ли снимка на Кой, с която би се разделила?
Дали? Тя издърпа един кашон от магазин за алкохол, пълен с полароиди — Кой спи, Кой с бебето, Кой готви хероин, Кой се пристяга, Кой се боцка, Кой навън, снишил се в сянката на някакво дърво, уж за да се скрие от един двигател Биг Блок 454 на „Шевролет“, Кой и Хоуп на плажа, в пицария, където си играят на дърпаница с последното парче пица, на булевард „Холивуд“ точно когато пускат уличните светлини.
— Избери си. Трябваше да ги изхвърля отдавна. Да се откъсна, нали? Да продължа напред, след като все на това уча другите. Но Ами ги харесва, харесва й да ги разглеждаме, а и трябва да й остане нещо, като порасне, нещо, с което да го помни. Как мислиш?
— Аз ли? — Док се сети, че полароидите нямат негативи и животът на снимките е ограничен. — Тези тук — забеляза той — вече са започнали да променят цвета си, да изсветляват.
— Въпреки това понякога ми се иска да имам по една от всяка минута.
— Защо не вземеш да наемеш склад или нещо такова?
Тя го изгледа с погледа на социален работник.
— Ами, това… няма да е много… Ти срещаш ли се с терапевт?
— Тя е по-скоро младши прокурор.