— Не, имах предвид… — Беше взела няколко снимки и сега се преструваше, че ги подрежда по някакъв смислен начин: картите, паднали й се по време на кратката игра с Кой. — Дори и да не знаеш какво имаш — заговори бавно след малко, — поне понякога се прави, че знаеш. Тя ще го оцени, а и ти ще се чувстваш по-добре.
Док кимна и взе най-близката снимка, кадър на Кой с тенор-саксофона си, направена вероятно по време на концерт, осветлението беше евтино, по краищата се подаваха разфокусирани лакти, ръкави на ризи и грифове на китари.
— Може ли да взема тази?
Без да поглежда към снимката, Хоуп каза:
— Да.
Аметист изтича при тях задъхана.
— Ето ме сега — запя, — идвам, за да ви спася!
По-късно същия следобед Док се понесе към дома на леля си Рийт в Трий Секшън, където намери братовчед си Скот Уф21 в един гараж с бандата си. Скот свиреше в местна група на име „Дъ Корвеърс“ до момента, в който половината й членове не решиха да се присъединят към започналата в онези години миграция на север към Хумболт, Вайнленд и Дел Норте. Скот, за когото секвоите бяха извънземни видове, и Елфмонт, барабанистът, решиха да останат на плажа и тръгнаха да обикалят гимназиите и да лепят обяви по бюлетините им, и накрая събраха нова група, която нарекоха „Биър“. Благодарение на концертите в различни барове в района, по време на които свиреха предимно кавъри, „Биър“ сега бяха почти способни да си плащат наема всеки месец.
В момента репетираха или по-точно днес се опитваха наистина да научат нотите на темата от телевизионния уестърн „Голямата долина“, който наскоро бяха започнали да повтарят по телевизията. Рафтовете в гаража бяха отрупани с буркани с лилава свинска кожа, доказана стръв за нещастния язовирен костур, заради който леля Рийт периодично отскачаше до Мексико, откъдето после се връщаше с пълен с улов багажник. Док не беше сигурен, но в полумрака нещото в бурканите сякаш винаги сияеше.
Фронтменът на „Биър“ Хюи пееше, а на заден фон се чуваха ритъм и бас-китарите.
— Все едно корените ми са там — обясни Скот. — Майка ми мрази Сан Хоакин, но не знам, човече, всеки път, когато отида там, дали за гиг в „Чаучила Киуанис“, или нещо друго, изпитвам едно странно чувство, сякаш наистина съм живял там…
— Ама ти наистина си живял там — отбеляза Док.
— Имам предвид в друг живот бе, човек.
Док предвидливо бе дошъл с джоб, пълен с предварително свита панамска и не след дълго всички се мотаеха наоколо с кенче безалкохолно от супермаркета в едната ръка и домашни сладки с фъстъчено масло в другата.
— Да сте чували нещо по рокендролските канали — поинтересува се Док — за сърфсаксофонист на име Кой Харлинджън, който е свирел за „Бордс“?
— Оня със свръхдозата, нали? — попита Лефт, бас-китаристът.
— Предполагаемата свръхдоза — каза Скот, — но се носеше и някакъв странен слух, че той всъщност е оцелял. В едно спешно в Бевърли Хилс успели да го върнат към живота, обаче всички си мълчат сега, щото според някои са му платили, за да се прави на умрял, а в действителност той си е още тука, движи си се сред нас в дегизировка, в смисъл различна прическа и такива работи…
— Това не е ли твърде голяма занимавка? — попита Док.
— Да — каза Лефти, — не е като да е някакъв суперяк певец, когото всяка мацка да иска да чука, или пък някой зверски китарист, дето ще промени музиката завинаги, той си е просто поредния заменим сърфрок саксофонист.
Толкова за Кой. Що се отнася до „Дъ Бордс“, оказа се, че в последно време изкарват сериозни пачки, живеят заедно в къща в каньона Топанга с обичайния антураж — групита, продуценти, роднини, както и пилигрими, присъединили се към тях отдавна и с такава отдаденост, че да си заслужат мястото в домакинството. Възкръсналият Кой Харлинджън според тъмните слухове бил един от тях, макар че никой не познавал човек там, който би могъл да е той. Може би имало такива, които си въобразявали, че го познават, но всичко им било някак мътно, като че ли скрито от мъглата на тревата.
21
Скот, както и споменатият по-рано от Тарик Следж Потийт са герои и в друг роман на Пинчън — Vineland (1990). — Б.пр.