Момичетата подскачаха на предните седалки, пищяха „¡А тода мадре!“ и „К’во става, мацка!“, и тъй нататък.
— Куки и Хоакин са тоооолкова яки — Мотела беше във възторг.
— Сегуро, есе!
— Всъщност исках да кажа Куки, Хоакин не мога да го коментирам все пак.
— Я кажи, Мотела.
— Ууу, можеш ли да си представиш какво е да си легнеш с някой, на чието тяло е татуирано чуждо име?
— Мога, освен ако, разбира се, дейностите в леглото не се изчерпват с четене — промърмори Лурдес.
— Дами, дами! — Док се престори, че ги разтървава, все едно е Моу и им казва: „Всички да отстъпят!“30.
Док разбра, че Куки и Хоакин са бивши военни, наскоро върнали се най-накрая обратно в Света от Виетнам, макар че по всичко изглеждаше, че продължават да изпълняват важни мисии, защото се оказа, че точно преди да се приберат, надушили някаква откачена схема, включваща пренасянето на контейнери, пълни с щатска валута, или поне така се говорело, в Хонконг. По принцип трафикът на долари в рамките на страната може да ти осигури немалко години в пандиза, но щом парите са в международни води, обяснили им техни познати майстори на празните приказки, ситуацията ще е съвсем друга.
Двамата се материализирали по време на един полет на Лурдес и Мотела до Кай Так, толкова изтрещели в резултат на коктейл от хапчета „Дарвон“, амфети, бира „Пи Екс“, виетнамска трева и кафе от летището, че били значително неспособни да водят нормален разговор между пасажери, и се случило така поне според разказа на дамите, че щом светлините за коланите изгаснали, Лурдес и Хоакин и съответно Мотела и Куки се озовали в две съседни тоалетни, където се изчукали зверски. Палуването продължило и по време на престоя на момичетата в Хонконг, като паралелно с това контейнерите с валута ставали все по-неоткриваеми, както и невероятни, въпреки че Куки и Хоакин положили усилия, доколкото паузите в забавлението им позволявали, да се опитат, макар и с гаснещо желание, да ги намерят.
Клуб „Азиатик“ беше в Сан Педро, точно срещу остров Терминал, и предоставяше филтриран изглед към моста „Винсънт Томас“. Нощем изглеждаше като покрит от нещо по-дълбоко от сянката — зрително изражение на сливането на дошли от всички краища на Азиатско-Тихоокеанския регион безчет пориви за скришно въртене на бизнес.
Чашите зад бара, които в друг тип заведение щяха да имат прекалено заслепителен ефект, тук светеха с леко опушеното сияние на образи от евтин черно-бял телевизор. Сервитьорки в ципаота от черна коприна и щампи на червени тропически цветове се носеха из пространството на високи токчета и сервираха питиета във високи чаши, украсени с истински орхидеи, резенчета манго и пластмасови сламки в ярък аквамарин, наподобяващи бамбук. Клиентите, седнали около масите, ту се накланяха един към друг, ту се отдръпваха бавно и ритмично като подводни растения. Редовни посетители пиеха шотове горещо саке, разредени с ледено шампанско. Във въздуха се носеше гъста мъгла, разпръсквана от лули за опиум и бонгове за канабис, а също така и от карамфилови цигари, малайзийски черути и популярните „Куул“: малки огнища на съзнание, пулсиращи тук по-ярко, там по-слабо в мрака. На долния етаж — в различни ниши, скрити от мънистени завеси и за радост на всички, които продължаваха да изпитват носталгия по Макао и удоволствията от улица „Фелисидад“, — течеше денонощна игра на Фан-Тан за избрани; играеха се и маджонг и го, където едно камъче беше равно на долар.
— Док, приятелю — предупреди го Мотела, докато се настаняваха в сепаре, тапицирано с дамаска с тигров десен в лилаво като от лак за нокти и в ярко керемидено, — запомни, че тази вечер плащаме аз и Лурдес, така че само евтин алкохол и нищо, което сервират с малко чадърче.
Никакъв проблем за Док, особено с оглед на нискодоходното му положение.
Куки и Хоакин се появиха точно в момента, в който музикантите се впуснаха в изпълнението на енергична версия на People Are Strange (When You’re a Stranger) на „Дорс“; носеха широкополи шапки тип „Панама“, дизайнерски очила менте, цивилни костюми, купени от някой щанд в „Кайзър Истейтс“, Коулун, и се отправиха с бавни танцови стъпки — по една на такт — и вдигнати във въздуха показалци към тихите дълбини на клуба.
30
Моу Хауърд е един от „Тримата глупаци“, американско трио комедианти, и „Всички да отстъпят!“ („Spread out!“) е една от най-популярните му реплики. — Б.пр.