— И ако някой може да те свърже с Шаста Фей — каза Сортилидж, — то това е Вехи.
— Стига, Лидж, знаеш, че имам по-особен опит с него…
— Ами, той си мисли, че го избягваш, и не може да си обясни защо.
— Просто е. Първото правило в Кодекса за тревомана знаеш ли го? Никога, ама никога не поставяй друг…
— Ама той ти е казал, че е картон.
— Не, той ми каза, че е специално издание на „Бургмайстер“.
— То точно това значи — „специално издание“ е типична негова фраза.
— Това ти го знаеш, той също го знае… — вече бяха стигнали до еспланадата и поели към дома на Вехи.
Доброволен или не, трипът, на който Вехи го бе изпратил с онова магическо кенче бира, беше нещо, което Док се надяваше, че ще забрави с времето. Но не успя.
Всичко започнало преди около 3 милиарда години на планета в бинарна система на сериозно разстояние от Земята. Името на Док по онова време било нещо от рода на Xqq45 и заради двете слънца и техните изгреви и залези смените му на работа били доста сложни, чистел след цяла лаборатория от учени свещеници, които изобретявали разни работи в огромна конструкция, чието минало било това на планина от чист осмий. Един ден дочул звуците от някакво вълнение, идващи от коридор с полузабранен достъп, и отишъл да види какво става. Обикновено спокойни и старателни, сега служителите тичали насам-натам от неконтролируема радост. „Успяхме!“ — не спирали да крещят. Един от тях хванал Док, или по-точно Xqq. „Ето го и него! Перфектният субект!“ Преди да се усети, вече давал съгласието си с подписи и се оставял да го предрешат в нещо, което, както скоро щял да разбере, било класическото облекло на хипарите от планетата Земя, а после и да бъде отведен в някаква подозрително блещукаща стая, в която мозайка от мотиви от „Шантави рисунки“ се повтаряла компулсивно в няколко измерения едновременно и в ясно чуваеми, но неназовими спектрални честоти… Междувременно, хората от лабораторията му обяснили, че току-що били открили междугалактическото пътуване във времето и че му предстои да бъде изпратен на другия край на вселената, най-вероятно 3 милиарда години в бъдещето. „А, и още нещо — казали му точно преди да натиснат и последното копче. — Вселената, такова, се разширява. И като стигнеш там, всичко ще има същото тегло, но ще е по-голямо, разбираш ли? Понеже молекулите ще са по-далече една от друга, нали? Само дето ти… ти ще си със същите размери и плътност. Което значи, че ще си с около трийсет сантиметра по-нисък от всички останали, но ще си много по-компактен. В смисъл по-масивен.“
„Ще мога ли да минавам през стени?“ — поискал да знае Xqq, но докато зададе въпроса, времето и пространството такива, каквито ги знаел, да не говорим за звука, светлината и мозъчните вълни, започнали да се променят по безпрецедентен начин и преди да се усети, вече стоял на ъгъла на „Дюнкрест“ и булевард „Гордита Бийч“ и зяпал несвършваща процесия от млади жени в бикини, някои от които му се усмихвали и му предлагали тънки цилиндрични обекти, продуктите от чието окисление явно били предназначени за вдишване…
Оказало се, че все пак може да минава през конструкции със стени от гипсокартон, макар и с известни трудности, а и понеже нямал рентгеново зрение, изпаднал в няколко неловки ситуации, включващи профили за сухо строителство, след което решил да се откаже от практиката. Новата му хиперплътност му позволявала да отклонява прости оръжия, насочени към него с лоша умисъл, но куршумите били друга бира и бързо се научил да ги избягва, когато е възможно. Постепенно Гордита Бийч от трипа му се слял с града от нормалния всекидневен живот и той започнал да си мисли, че всичко си е вече постарому, освен в моментите, когато, без да се усети, се облягал на някоя стена и в следващия миг се озовавал почти от другата страна, сипейки извинения към хората там.
— Е — сподели Сортилидж, — на много от нас им става неудобно, когато открият някаква тайна страна на личността си. Но поне не си се озовал в тяло, което е високо метър и е с плътността на оловото.
45
Името на Док в този трип е оставено нарочно на латиница, за да се запази вероятната препратка към „Космически комедии“ на Итало Калвино, където имената на героите са изписани така. — Б.пр.