— Лесно ти е да говориш. Що не пробваш ти някой път?
Бяха стигнали до плажна къща с розови стени и покрив в аквасиньо, и с палми джуджета, засадени направо в пясъка отпред и украсени с празни бирени кенчета, сред които Док забеляза и няколко бивши „Бурго“-та.
— Всъщност — спомни си той — имам тука талонче, „купи един стек, вземи втория безплатно“, изтича в полунощ, може би да ида…
— Хей, за твоята бивша става въпрос, човече, аз идвам само за посредническата комисиона.
Посрещна ги човек с обръсната глава, който носеше слънчеви очила с телени рамки и беше облечен в кимоно в зелено и тъмнолилаво с някакви птичи мотиви. Беше върл лонгбордист от старата школа, току-що завърнал се от Оаху, където бе отишъл, след като някак бе узнал предварително за епичните вълни, които ще ударят северния бряг на острова през декември.
— Човече, представа си нямаш какво изпусна — поздрави той Док.
— Ти също, човече.
— Говоря ти за петнайсетметрови вълни, дето нямат край.
— „Петнайсет“, а? А аз ти говоря за това, че Чарли Менсън е на топло.
Двамата се спогледаха.
— На пръв поглед — поде накрая Вехи Феърфийлд — два отделни свята, всеки неподозиращ за другия. Но винаги има място, на което се свързват.
— Менсън и Голямата вълна от ’69-а46 — каза Док.
— Много ще се изненадам, ако се окаже, че няма връзка между тях — рече Вехи.
— Само защото си мислиш, че всичко е свързано — обясни Сортилидж.
— „Мисля си“? — обърна към Док грейнало от усмивка лице. — Тук си заради бившата си.
— Моля?
— Получил си съобщението ми. Просто не знаеш, че си го получил.
— О. Да бе, „Телефонните и телеграфните услуги на Кораба-майка“, все забравям.
— Не си от най-духовните — отбеляза Вехи.
— Трябва да поработи малко по отношението си — каза Сортилидж, — но за неговото ниво си е окей.
— Ето, вземи си от това — Вехи му подаде парченце попивателна хартия, на което беше написано нещо на китайски. Или японски.
— Олеле, и сега какво, още научна фантастика с минаване през стените, така ли? Жестоко, нямам търпение.
— Не и това — обясни Вехи, — то е създадено специално за теб.
— Ясно. Като тениска — Док го сложи в устата си. — Момент. Специално за мен, това какво значи?
Но след като бе усилил стереото си на макс, откъдето зазвуча Тайни Тим с песента The Ice Caps Are Melting от последния му албум, която бе някак диаболично програмирана да се повтаря до безкрай, Вехи или бе напуснал помещението, или бе станал невидим.
Поне трипът се оказа далеч по-малко космически, отколкото предишния, в който този ЛСД ентусиаст се бе подвизавал като туристически агент. Кога точно бе започнал, не стана ясно, но в един момент, след напълно нормален преход, Док се озова сред ярко осветените руини на древен град, който беше, но и не беше обикновения Голям Ел Ей и който се простираше в продължение на мили в далечината, къща след къща, стая след стая, до една с обитатели. В началото му се стори, че хората, с които се разминава, са му познати, нищо че невинаги успяваше да ги свърже с конкретни имена. Всички, които живееха на плажа, например Док и съседите му, бяха, но и не бяха бежанци от катастрофата, потопила Лемурия преди хилядолетия. В търсене на безопасни земи те се бяха заселили на бреговете на Калифорния.
В цялото нещо някак неизбежно присъстваше и войната в Индокитай. Съединените щати, като намиращи се между двата океана, в които бяха изчезнали Атлантида и Лемурия, бяха медиаторът в древното им съперничество и оставаха в плен на тази си позиция до ден-днешен, като през цялото време си мислеха, че се бият в Югоизточна Азия, защото имат свободна воля, но истината беше, че се въртяха в кармичен кръг, стар колкото географията на тези океани, в който Никсън е потомък на Атлантида, а Хо Ши Мин — на Лемурия, защото от десетки хиляди години всички войни в Индокитай са опосредствани войни и така е било още отдавна, в предишния свят, този преди Щатите или Френски Индокитай, преди Католическата църква, преди Буда, преди писмената история, когато трима лемурски светци стигнали до тези брегове, спасявайки се от ужасяващия потоп, погълнал родината им, и донесли със себе си спасената от храма им в Лемурия каменна колона, с която положили основите на новия си живот и на храма на своето изгнаничество. Тя щяла да стане известна като свещения камък на Му и през вековете, които последвали, при всяко нахлуване на вражеските армии камъкът бил отнасян на някое сигурно и тайно място само за да бъде издигнат на друго, щом отминат тежките времена. От момента, в който Франция започнала да колонизира Индокитай, та чак до днешната американска окупация свещеният камък останал невидим, погълнат от някакво лично негово си пространство…