— Да не говорим, че повдига въпроси, свързани с Първата поправка. — Пени се наведе към екрана. — И нещо странно обаче…
— Така ли? Типични републиканци, мен ако питаш.
— Не, виж — там, там в близкия кадър. Това не е хипи, виж го. Това е Чъки.
Или казано с други думи, рязко осъзна Док, там беше Кой Харлинджън. Отне му може би половин дроб с дим от трева, за да реши да не споделя това с Пени.
— Приятел ли ти е? — попита лукаво.
— Всички го знаят — когато не е в Съдебната палата, можеш да го намериш в „Глас хаус“.
— Доносник?
— „Информатор“, моля те. Работи главно за Червения отряд и за П-ДиДитата.
— Кои?
— Разузнавателен отдел за борба с публичните диверсионни и дисруптивни практики? Никога ли не си ги чувал?
— Ааа… защо вика по Никсън така?
— Леле, Док, както си тръгнал, скоро ще извадиш и карта „параноя“. Дори на частните детективи не им е позволено да са толкова наивни.
— Е, дрехите му може и да са следствие от свръхкоординация, но това не значи, че е нагласено.
Тя въздъхна поучително.
— Сега, когато са го показали по всички телевизии, хората вече му вярват. Полицаите ще могат да го инфилтрират в която социална група си пожелаят.
— Май пак сте гледали „Модерен отряд“. Откъде иначе ще ви хрумнат толкова кофти идеи? Ей! Аз казах ли ти, че оня ден Бигфут ми предложи работа?
— Бигфут е както винаги прозорлив. Дали пък не е усетил, че имаш специалната дарба да не бъдеш… верен?
— Стига, Пени, тя беше на шестнайсет, беше станала дилър, аз просто се опитвах да я отклоня от криминалния път, колко още ще ми…
— Боже, не ми е ясно защо скачаш така всеки път, Док. Нямаш причини да се чувстваш виновен. Нали?
— Страхотно, точно това ми се прави сега — да водя спор с младша прокурорка на тема вина.
— … бе идентифициран — обяви телевизорът, а Пени се пресегна да увеличи — като Рик Допел, безработен студент, отказал се от следването в Калифорнийския университет, Лос Анджелис.
— Не вярвам — промърмори Пени. — Това е оня Чъки.
И проклет да бъда, добави Док безмълвно, ако това не е и един върнал се от мъртвите тенор-саксофонист.
Девет
Решен да си докара по-професионален вид, Док хвана косата си на опашка, защипа я с кожена шнола, която, спомни си малко по-късно, имаше от Шаста, сложи върху всичко това черна федора от класа и метна през рамо един магнетофон. В огледалото изглеждаше достатъчно убедително. Отправи се към Топанга, където щеше да се срещне с „Бордс“ и да им се представи като музикален репортер от ъндърграунд фензин на име „Стоун Търнтейбъл“. С него беше и Денис, който играеше ролята на фотографа и носеше тениска с познатия детайл от стенописа на Микеланджело „Сътворението на Адам“, в който Бог протяга ръка към тази на Адам и двамата почти се докосват — само че в тази версия Бог просто подава запален джойнт.
По целия път до Топанга радиото дънеше маратон със суперсърф хитове без нито една реклама — на Док това му се видя доста подозрително до момента, в който не осъзна, че никой, способен да изтрае този музикално-даскалски кошмар от извити блус линии, дебилни „мелодии“ от един акорд и жалки вокални ефекти, не би могъл да принадлежи към която и да е от познатите на рекламния бизнес демографски групи. За щастие, от време на време в този гуляй на бялата ексцентричност се появяваше и нещо различно: Pipeline и Surfin’ Bird на „Трашмен“, Bamboo на „Джони енд дъ Хърикейнс“, сингли на „Еди енд дъ Сноумен“, „Бел Еърс“, „Холиуд Саксънс“ и „Олимпикс“, сувенири от детството, което Док никога не бе изпитвал желание да напуска.
— Кога ли ще пуснат Tequila? — не спря да се чуди Денис, докато, точно когато спираха на алеята пред наетото от „Бордс“ имение, не зазвуча и тя с испанската си модалност и фламенкоидните рол строукове на заклетия враг на сърфиста, Лоурайдъра. — Текила! — крещеше Денис, докато се вмъкваха в мястото за паркиране.
Къщата някога била притежание на едната половинка от обичано от народа хилбили49 дуо от четиресетте, а пък „Бордс“ я бяха наели от бивш бас-китарист и настоящ мениджър в звукозаписна компания — според анализаторите на тенденциите това беше поредното доказателство за края на Холивуд, ако не и на света, с който бяха свикнали.
Като момичетата на хавайските летища, и тук две местни групита на име Бодхи и Зиниа се приближиха с венци лей, или всъщност любовни мъниста, и ги сложиха на вратовете на Док и Денис, а след това ги поведоха на обиколка из имението, за което някоя не чак толкова толерантна личност би си помислила: „Леле, ето какви неща стават, когато хората натрупат прекалено много пари за твърде кратко време“. Според Док обаче всичко зависеше от това каква ти е представата за ексцес. През годините му се бе случвало да посети по работа някой и друг внушителен лосанджелиски дом и всеки път му бе правило впечатление, че на заможните не им се удава лесно да демонстрират усет към готиното, както и че това неумение, чиито измерения обикновено са горе-долу пропорционални на натрупаното богатство, само се влошава с времето. „Бордс“ засега бяха успели да избегнат сериозните щети, макар че Док гледаше с подозрение масите за кафе, направени от антични хавайски дъски за сърф, докато не видя, че трябва само да отвинтиш краката, за да получиш отново дъска за каране. Благодарение на оригинални решения от порткошѐрно50 естество, в много от дрешниците тук можеха да влязат не само хора, но и цели автомобили, а вътре беше пълно с костюми от минали и бъдещи светове, много от тях взети от Кълвър Сити по време на историческата разпродажба на реквизит от студиото MGM преди няколко месеца. Кетъринг за двайсет или трийсет души пристигаше всеки ден от „Юргенсен“ в Бевърли Хилс. Имаше стая за пушене на трева с огромна 3D репродукция от фибростъкло на известната картина на Хокусай „Голямата вълна край Канагава“, която тръгваше от едната стена, минаваше през тавана, стигаше до другата стена и по пътя създаваше осенчено от пяната скривалище под вечно надвисналото чудовище; от време на време се случваше някой посетител да се стресне от гледката и да откаже да си дръпне, когато му дойдеше редът, което беше окей за „Бордс“, тъй като те все още бяха на по-изостанал етап от развитието си, този от сърф-пънк ерата им, когато всяка трошичка трева беше от значение, и не бяха надрасли лакомията си.
50
Porte-cochère (фр.) — аркоподобна структура на входа на сградата, която дава възможност на превозните средства да спрат направо пред входа. — Б.пр.