Днес Док се бе пипнал в едуардовско сако и панталони клош в не съвсем еднакви и не чак толкова модерни вече нюанси на кафявото, мустакът му беше тънко оформен, като на герой от стар филм, а косата — превърната с помощта на „Брилкрийм“ във висок помпадур с дълги бакенбарди, всичко това с идеята да си докара вид на мазен и леко тревожен сводник, на когото това място изобщо не му е по джоба. От погледите, които му хвърляха, изглеждаше, че ансамбълът върши работа.
— Тъкмо се канехме да обядваме — помощник-директорът доктор Триплай се пробва със сбръчкано от фалшиво съчувствие чело. — Защо не се присъедините към нас? След това ще ви разведем наоколо.
Доктор Триплай беше хитър екземпляр, характеризиращ се с особеността, наблюдавана и при някои продавачи на алуминиеви обшивки и врати-мрежа, на човек, който някога е преживял нещо — брак или съдебен процес — толкова травмиращо, че завинаги го е изцедило от всякакво търпение, и сега му се налага да умолява потенциалните си клиенти да не обръщат внимание на този неопределен дефект на личността му.
Масите по време на обяда в Административното фоайе бяха обслужвани от клиенти, които, изглежда, работеха, за да не плащат пълната такса за престой.
— Благодаря ти, Кимбърли. Виждам, че днес ръцете ти са камък, изобщо не треперят.
— Толкова съм щастлива, че забелязахте, доктор Триплай. Още супа?
Док, с цяла вилица с руло от някакъв непознат зеленчук, запътила се към устата му, си помисли, че ако тези хора тук са с жълти книжки, какви ли са онези в кухнята в дъното, които бяха съвсем скрити от външния поглед. Например готвачите?
— Пробвайте от шенин блана, господин Спортело, от нашите лозя е.
Док бе научил от баща си Лео, а след това и от оглеждането на рафтовете в супермаркетите, че блан означава „бяло“ и че калифорнийските бели вина са… ами, най-малкото по-бели от гадната жълтеникава краска, която в момента виждаше пред себе си. Погледна етикета с присвити очи и забеляза, че списъкът със съставките е дълъг няколко реда и е придружен от следната бележка в скоби: „Продължава от другата страна на бутилката“, но му направи впечатление, че при всеки негов уж случаен опит да види етикета отзад хората го стрелват с особени погледи, а някои от тях даже се пресягат, за да врътнат бутилката така, че да не може да го прочете.
— Значи вие… сте били тук и преди? — попита един от психиатрите. — Знаех си, че лицето ви ми е познато.
— За първи път идвам тук, при нормални обстоятелства не мърдам толкова на юг от Саут Сити.
— А при абнормални? — изкиска се доктор Триплай.
— Моля?
— Имам предвид, че при толкова много квалифицирани учреждения в района на залива защо ще ви е да идвате чак тук?
Останалите на масата се наведоха напред, сякаш отговорът на Док ги вълнуваше дълбоко.
Време беше да пробва някои от врътките, които бе обсъдил със Сортилидж.
— Вярвам — започна искрено Док, — че също както чакрите по човешкото тяло, и Земята има своите специални места, концентрации на духовна енергия, на всевишна милост, ако щете, и че Охай, най-малкото заради присъствието тук на господин Дж. Кришнамурти67, несъмнено може да бъде прието за една от по-благословените планетарни чакри, което, за съжаление, не би могло да се каже за Сан Франсиско и близките му околности.
След кратък отрязък тишина някой се обади:
— Искате да кажете, че… Уолнът Крийк… не е чакра? — с което предизвика кимания и кикот от страна на колегите му.
— Явно е нещо религиозно — предположи доктор Триплай май в опит да върне на масата атмосферата на професионализъм, на коя професия обаче, не беше ясно.
След обяда юрнаха Док на обиколка, която включваше спални помещения, един салон за служителите с дузина телевизори и бар, предлагащ всичко възможно, камери за сензорна депривация, басейн с олимпийски размери и стена за катерене.
— А тук какво има?
Док се стараеше любопитството му да изглежда като родено от любезност.
— Чисто ново крило, в което ще се помещава Отделението ни за отказващи съдействие случаи — обяви доктор Триплай. — То все още не функционира напълно, но скоро ще се превърне в гордостта на института. Не е проблем да хвърлите едно око, ако желаете, макар че няма какво толкова да се види.
Той отвори една от вратите и в самото преддверие Док зърна същата официална снимка, която бе видял в дома на Улфман — на Слоун в челен товарач, понесъл огромен чек. Огледа фотографията от възможно най-близко и забеляза, че нито едно от другите лица в нея не е на Мики. Мики не се виждаше никъде, но Док осъзна, че го навестява свръхнеприятното усещане, че някъде наблизо, в странно и неопределено пространство, чиито обитатели не са съвсем сигурни къде се намират, във или извън кадъра, вероятно наистина съществува версия на Мики, която също както дамата с големия чек хем е версия на Слоун, хем е и някак променена, и този Мики е — побиха го тръпки — може би умствено или дори и физически компрометиран. Отвъд преддверието видя дълъг коридор, по чието протежение имаше редица от еднакви врати без дръжки, чезнещи в обща металическа сянка. Преди входната врата да се затвори, успя да мерне и едно парче мрамор с бронзов плакет, на който пишеше: ИЗГРАДЕНО БЛАГОДАРЕНИЕ НА БЕЗКОРИСТНАТА ЩЕДРОСТ НА ЕДИН ВЕРЕН ДРУГАР НА „ХРИСКИЛОДОН“.
67
Джиду Кришнамурти — философ, писател, свързан с Теософското общество, който по онова време (60-те и 70-те години) е живял в Охай. — Б.пр.