Рей Бредбъри
Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел
Представете си едно лято, което няма никога да свърши.
Хиляда деветстотин двадесет и девето.
Представете си едно момче, което никога няма да порасне.
Мен.
Представете си един бръснар, който никога не е бил малък.
Мистър Винески.
Представете си едно куче, което ще живее вечно.
Моето.
Представете си едно малко градче от онези, в каквито не се живее вече.
Готови ли сте? Да започваме…
Грийн таун, Илинойс… краят на юни.
Дог лае пред бръснарницата само с един стол.
Вътре мистър Винески кръжи около жертвата си — един клиент, който дреме в сънната парна баня на пладнето.
Вътре аз, Ралф Сполдинг, момче на някакви си дванадесет години, стърча неподвижно като бронзова статуя от Гражданската война, вслушвам се в горещия вятър, усещам целия прахоляк на знойното лято навън, в тази пещ, където човек не може да бъде нито лош, нито добър, където момчета лежат залепени за кучета, кучета използват момчета за възглавници под дърветата, чиито лениви листа шепнат в отчаяние: Нищо Никога Вече Няма да се Случи.
Едничкото движение въобще някъде е студената вода, която капе от огромната като ковчег буца лед на витрината на железарския магазин.
И единствената хладнокръвна личност на километри наоколо е мис Фростбайт, помощничка на пътуващия фокусник, напъхана в една продълговата кухина с дамски размери, издълбана в ледения блок и изложена вече трети ден без изобщо — както разправят — да диша, яде или говори. Това последното, струва ми се, трябва да е ужасно тежко за една жена.
Нищо не помръдваше по цялата улица, освен раираната колонка на бръснарницата, която бавно се въртеше и показваше своето червено, бяло и отново червено, плъзваше се отникъде, за да изчезне наникъде — едно движение между две тайнствености.
— … хей… Наострих уши.
— … нещо наближава…
— Това е просто следобедният влак, Ралф. — Мистър Винески щракна с гарвановите си ножици, като надзърна в ухото на клиента си. — Просто влакът, дето минава следобед.
— Не… — затаих дъх със затворени очи, приведен. — Нещо наистина наближава…
Чух далечния просвирващ стон, толкова самотен и тъжен, че просто изтръгваше душата от тялото ти.
— Дог, ти нали усещаш?
Дог джафна.
Мистър Винески изсумтя:
— Какво ще ти усеща едно куче!
— Големи работи. Важни работи. Съвпадения на обстоятелства. Сблъсъци, които не можеш да избегнеш. Дог казва. Аз казвам. Ние казваме.
— Вече ставате четирима. Цял отбор. — Мистър Винески се извърна от умрелия от жега клиент в белия порцеланов стол. — Слушай, Ралф, моята грижа са косите. Помети!
Сметох цял тон коси.
— Фу-у, ще кажеш, че тоя боклук просто никне направо от пода.
Мистър Винески погледна метлата с дългата дръжка.
— Точно така! Това всичкото не съм го стригал аз. Тоя проклет боклук просто си никне, кълна се, щом падне долу. Остави го една седмица, пък ела да видиш как ще ти трябват ботуши чак до бедрата; за да си проправиш път. — Той посочи е ножицата си. — Погледни. Виждал ли си някога толкова цветове, оттенъци, нюанси на перчеми и бради? Ей това там е отстъпващият перчем на мистър Томкинс. Това — скалпът на Чарли Смит. А това тук е всичкото, което остана от мистър Хари Джо Флин.
Бях зяпнал мистър Винески така, сякаш току що ми беше чел от Откровенията.
— Ау-у, мистър Винески, вие май знаете всичко на този свят!
— Горе-долу.
— Аз… аз ще взема да порасна и да стана… бръснар!
Мистър Винески се направи на страшно зает, за да прикрие удоволствието си.
— А погледни и този таралеж, Ралф, хвърли едно око. Раменете — така, китките — така! Да накараш ножиците да проговорят! На клиентите им харесва. Звучи сякаш вършиш двойно повече работа. Щрак-щрак-щрак, момчето ми, щрак-щрак-щрак. Това го научих от французите. О, да, французите! Само как дебнат на пръсти около стола, а острите ножици свистят и хрупат, Ралф, хрупат и свистят, чуваш ли?
— Ей! — възкликнах аз зад рамото му, като гледах това свистене и хрупане, после замръзнах: защото вятърът пак довя един стон далеч през лятната земя, толкова тъжен, толкова особен. — Ето го пак. Влакът. И нещо на влака…
— Следобедният влак не спира тук.
— Но аз имам чувството, че…
— Косите ще ме затрупат, Ралф!
Пометох косите.
След известно време се обадих:
— Смятам да си сменя името.
Мистър Винески въздъхна. Умрелият от жега клиент си седеше все така умрял.
— Нещо не си в ред днес, момче.
— Не аз. Ами името ми е откачено. Чуй само: Ралф. — Аз изрръках — Ррррралф.