— Звучи като музика от арфа…
— Звучи като бясно куче. — Но изведнъж се усетих. — Не се обиждай, Дог.
Мистър Винески погледна надолу.
— Него май хич не го вълнува цялата тая работа.
— Ралф звучи тъпо. Ще взема да си сменя името довечера.
Мистър Винески се замисли:
— Юлий като Цезар? Или Александър като Велики?
— Все едно какво. Помогнете ми, а, мистър Винески? Намерете ми име…
Дог стана. Аз изпуснах метлата.
Защото далеч нататък по нажежения саждив перон дофуча влакът — самото великолепие, самият огнедишащ грохот и прибойна пяна, а лятото в железния му търбух бе по-знойно от лятото навън.
— Ей го идва!
— Ей го отминава! — каза мистър Винески.
— Не, не отминава!
Сега беше ред на мистър Винески да изпусне ножицата си.
— По дяволите! Този проклет следобеден влак май че спира!
Чухме влакът да спира.
— Колко души слизат от влака, Дог?
Дог изджафка веднъж.
Мистър Винески неохотно се обърна:
— Торбите с пощата…
— Не… човек! С лека походка. Не много багаж. Тръгва към нашата къща. Нов наемател у бабини, обзалагам се. И той ще заеме празната стая точно до вас, мистър Винески! Нали, Дог?
Дог изджафка.
— Това куче много приказва — рече мистър Винески.
— Ще отида само да погледна, мистър Винески. Моля ви?
Далечните стъпки заглъхнаха в знойната, тиха улица.
Мистър Винески го разтресе.
— Само през трупа ми! — После добави, леко натъжен: — Изчезвай, Ралф.
— Не се казвам Ралф.
— Както там се казваш… бягай да видиш… и ела да ми кажеш най-лошото.
— О, благодаря, мистър Винески, много ви благодаря!
Хукнах. И Дог хукна. Нагоре по улицата, после по алеята, заобиколихме бабината къща и се мушнахме в папратите зад нея.
— Долу, момчето ми — прошепнах аз. — Тихо, че идва Голямото Събитие, каквото и да е то!
И по улицата, после по пътеката и по стъпалата приближаваше този мъж е напета походка, размахал бастунче. Той носеше пътна чанта, беше с дълга кестеняво-сива коса, копринени мустаци и козя брадичка, целият излъчваше любезност, сякаш бе заобиколен от ято птици.
На чардака застана до старата ръждясала люлка на вериги, сред саксиите със здравец, и огледа Грийн таун.
Далеч нататък той сигурно чуваше насекомното бръмчене от бръснарницата, където мистър Винески, който скоро щеше да стане негов враг, гадаеше с длани характери по буцестите глави, докато бръмчеше с електрическата стригачка. Далеч нататък той сигурно чуваше празната библиотека, където златист прах се носеше в ярката светлина, а още по-нататък, в дъното, някой скрибуцаше и почукваше с писалка и мастилница и пак скрибуцаше — една тиха жена, като огромна самотна мишка в дупката си. И тя щеше да стане част от новия живот на този човек, но сега още…
Непознатият повдигна високата си, мъхово-зелена шапка, изтри чело и без да погледне нещо определено, а само към горещото сляпо небе, той каза:
— Здрасти, момче. Здрасти, куче.
Дог и аз се подадохме от папратта.
— Ей! Как разбрахте къде сме се скрили?
Непознатият погледна за отговор шапката си.
— В едно друго превъплъщение на живота си аз бях момче. А много преди това, ако не ме лъже паметта, бях едно най-обикновено, щастливо куче. Но… — Бастунчето му почука мукавяната табела СТАИ НА ПАНСИОН, закована с кабъри на парапета на чардака. — Истина ли казва табелата, момче?
— Най-хубавите стаи в махалата.
— А леглата?
— Такива дълбоки матраци, че три пъти да потънеш и се удавиш от щастие!
— А наемателите по време на ядене?
— Приказват точно колкото трябва, не повече.
— Храната?
— Топли курабии всяка сутрин, прасковен пай на обяд, чудни сладкиши за вечеря!
Непознатият вдъхна и издъхна тези вкуснотии.
— Ще си продам душата!
— Моля?! — Баба неочаквано се беше показала зад летящата врата и сви вежди.
— Начин на изразяване, мадам — обърна се непознатият. — Не в смисъл да звучи нехристиянско.
И той влезе вътре. Той говореше, баба говореше, той взе да пише и изписва със заврънкулки в книгата за регистриране, а аз и Дог го бяхме зяпнали бездиханни и четяхме буква по буква:
— Ч-А.
— Можеш ли да четеш наопаки, момче — попита весело непознатият, като спря за малко писалката.
— Да, сър. — Той продължи да изписва. Аз продължих да чета: — А-Р-Л-З. Чарлз!
— Точно така.
Баба се загледа в краснописа му.
— О, какъв хубав почерк имате.
— Благодаря, мадам. — Писалката припна нататък. И аз продължих да нижа. — Д-И-К-Е-Н-С.
Заекнах и спрях. И писалката спря. Непознатият наклони глава, примижа с едно око, наблюдавайки ме.
— Да? — подразни ме той. — Какво има?