— Аз пък никога не съм имал друго име освен Бърнард Самиъл Винески — заяви мистър Винески, все така заковал поглед в мен.
— Никакво ли? — потресен възкликна дядо.
— Никакво.
— Тогава какво доказателство за детство имате, сър? — попита дядо. — Или вие сте някакъв природен феномен, нещо като кораб в мъртво вълнение?
— А? — каза мистър Винески.
Дядо се пресегна и му подаде пълна чиния.
— Яжте, Бърнард Самиъл, яжте.
Мистър Винески не се докосна до чинията.
— Довърската пощенска кола…?
— С мистър Дикенс, естествено — допълни дядо. — Бърнард Самиъл, имаме нов наемател, писател, който започва нова книга и избра Пип, Ралф де, да работи като негов секретар…
— Цял следобед работихме — казах аз. — Вече сме до четвъртината.
Плеснах се с ръка по устата. Бърз тъмен облак премина по лицето на мистър Винески.
— Писател? И се казва Дикенс? Вие, естествено, не вярвате…
— Аз вярвам каквото ми каже един човек, докато не ми каже нещо друго, тогава вярвам пък на него. Подайте ми маслото — каза дядо.
Маслото му бе подадено в мълчание.
— … адска геена… — промърмори мистър Винески.
Потънах дълбоко в стола си.
Дядо разпредели пилето на парчета, препълни чиниите и каза:
— Благовъзпитан човек влезе в нашия дом. Той казва, че името му е Дикенс. Всичко, което знам, е, че така се казва. Той твърди, че пише книга. Минах край вратата му, надзърнах и да, той наистина пишеше. И какво — да се втурна и да му кажа да не пише? Очевидно е, че той има нужда да пише книгата…
— „Разказ за два града“ — обадих се аз.
— Разказ! — извика вън от себе си мистър Винески. — За два…
— Шшшт! — обади се баба.
Защото по стълбището слизаше и вече беше пред вратата на трапезарията човекът с дългата коса и прекрасните мустаци и бакенбарди. Той кимна, усмихна се, огледа ни колебливо и каза:
— Приятели…?
— Мистър Дикенс — казах аз, опитвайки се да спася деня. — Искам да ви представя мистър Винески, най-великия бръснар на света…
Двамата мъже се изгледаха продължително.
— Мистър Дикенс — каза дядо. — Бихте ли ни услужили с вашия талант за вечерната молитва, сър?
— Това е чест за мен, сър.
Сведохме глави. Мистър Винески не я наведе.
Мистър Дикенс го погледна любезно.
Промърморвайки нещо, бръснарят заби поглед в пода.
Мистър Дикенс започна молитвата:
— О, господи на щедрата ни трапеза, о, господи, ти, който си дал една безбрежна жътва на твоите най-покорни слуги, събрани тук в любящо смирение, о, господи, който си гарнирал нашите гозби със сияйни репички и златисто пиле, който си положил пред нас виното на летния сезон, лимонадата, и ни изпълваш със смирение пред простите картофени наслади, простосмъртния лук и, за финал, както ми казват моите ноздри, хляба на безкрайни експерименти и чудесен успех — благородния ябълков пай, най-красиво облян и дружелюбно удавен в сок от твоята собствена топла бахча, за всичко това и за тази прекрасна компания, много благодарности. Амин.
— Амин — казаха всички с изключение на мистър Винески.
Ние чакахме.
— Амин, все пак — каза той.
О, какво лято беше това!
Друго такова не е имало преди в цялата история на Грийн таун.
Никога не съм ставал тъй рано и толкова щастлив през целия си живот! Вече вън от леглото в без пет и в Париж една минута след… шест часа сутринта, после корабчето от Кале за през английския канал, Уайт клифс, небето — фъртуна от чайки, Довър, после лондонския екипаж и лондонския мост следобед! Закуска с лимонада под дърветата с мистър Дикенс, а Дог ни близваше бузите да ни охлади, после обратно в Париж и чая в четири и…
— Докарай топа, Пип!
— Да, сър!
— Щурмувай Бастилията!
— Да, сър!
И оръдията гърмяха, и тълпите се втурваха и сред тях — аз, отличният, първокласен грийнтаунски, илинойски секретар на мистър Ч. Дикенс, очите ми щяха да изхвръкнат, ушите ми бучаха, гърдите ми се взривяваха от радост, защото едно време и аз бях мечтал да стана писател и ето че сега разплитах нишката на разказ, който беше самата пре-най-голяма прелест.
— Мадам Дефарж, о, как седеше тя и плетеше ли, плетеше, седнала…
Вдигах очи и виждах баба да плете на прозореца.
— Сидни Картън, какъв и кой беше той? Човек с чувствителност, образован човек с благородна мисъл и резултатни действия…
Дядо се мяркаше от време на време, като косеше тревата.
Барабани тътнеха отвъд хълмовете заедно с оръдията; лятна буря поваляше и срутваше невидими стени…
А мистър Винески?
Малко бях позарязал дюкяна му, някак бях забравил тайнствената бръснарска колонка, която идваше от нищото и отиваше по спирала към нищото, и прословутите коси, които никнеха от белия керамичен под…