Тъй че мистър Винески като се върнеше в къщи вечер, трябваше да заварва тоя писател с цялата му дълга коса, дето имаше нужда от подстригване, да седи на същата маса и да благодари на бога за това-онова и други работи, а мистър Винески да не благодари. Защото там седях аз, зяпнал мистър Дикенс, сякаш той беше самият бог, докато една вечер:
— Ще кажем ли молитвата? — попита баба.
— Мистър Винески е вън, на двора, потънал в мрачни мисли.
— Мрачни ли? — аз погледнах гузно през прозореца.
Дядо килна назад стола си, за да може да гледа.
— Точно мрачни е думата. Ето го — ритна розовите храсти, сега ритна зелената папрат пред чардака, сега пък понечи да ритне ябълковото дръвче. Но бог го е направил доста твърдо. Виж ти, изпотъпка глухарчетата. О, о. Ето го че идва, Мойсей, прекосяващ море от жлъч.
Вратата се тръшна. Мистър Винески застана на челното място на масата.
— Тази вечер аз ще кажа молитвата!
Той хвърли око към мистър Дикенс.
— Ами, защо не — каза баба. — Да, ако обичате. Мистър Винески стисна здраво очи и започна опустошителната си молитва:
— О, господи, ти, който ми даде прекрасен юни и не толкова прекрасен юли, помогни ми да преживея някак август.
О, господи, избави ме от сганта и размириците по улиците на Лондон и Париж, които денонощно проглушават стаята ми, като главни участници в гореспоменатите размирици са едно момче, което ходи насън, един мъж с особено име и едно куче, което лае по сляпо и сакато.
Дай ми сили да устоя на виковете Мошеник, Крадец, Тъпанар и Кръшкач, които се надигат в гърлото ми.
Помогни ми да не хукна с викове по целия път до шефа на полицията, за да му изрева, че по всяка вероятност човекът, който споделя скромния ни хляб, се казва в същност Червения Джо Пайк от Уилкисбъроу, търсен за подправен живот, или Бул Хамър от Хорнбил, Арканзас, жадуван за долно правене напук и стотинкообирачество в Оскалууза.
Господи, избави невинните момчета на този свят да не попадат в лапите на тези, които се гаврят с тяхната доверчивост.
И, господи, позволи ми да кажа тихо и с цялото ми почитание към тук присъстващата дама, че ако тоя Чарлз Дикенс не се намери утре в следобедния влак, който има връзка с Хайманогроб, Краеземие и Канкаки, аз самият, също като една Далила, с пълна предумишленост ще острижа тая черна овца и ще накълцам като копър рунтавите й бакенбарди.
Моля те, господи, не за милост към безчестника, а просто за правосъдие към злодея.
Всеки, който е съгласен, да каже „Амин“.
Той седна и набучи един картоф.
Последва дълга пауза, през която всички бяха смразени.
И тогава мистър Дикенс, затворил очи, простена:
— Ооооооооооооооох…!
Това беше стон, вик, отчаяние толкова дълго и дълбоко, че звучеше като далечния влак през оня ден, когато пристигна този човек.
— Мистър Дикенс — обадих се аз.
Но бях закъснял.
Той вече беше на крака, ослепял се луташе пипнешком сред мебелите, опираше се на стената, докопа рамката на вратата, тръгна слепешком през коридора и се заизкачва опипом по стъпалата.
— Оооооох…
Това беше дългият вопъл на човек, скочил от скала във Вечността.
Струваше ми се, че седим и чакаме да се строполи на дъното.
Далеч сред хълмовете, в горната част на къщата, вратата му се затръшна.
Душата ми се преобърна и отлетя.
— Чарли — казах аз. — О, Чарли.
Късно вечерта Дог взе да вие.
А причината да вие беше подобният приглушен стон горе, откъм стаята на кулата.
— Свети боже — казах си аз. — Да викаме водопроводчика. Пълен потоп!
Мистър Винески мина по тротоара, тръгнал без посока, и се изгуби.
— За четвърти път обикаля квартала. — Дядо драсна клечка и запали лулата си.
— Мистър Винески! — извиках аз.
Никакъв отговор. Стъпките се отдалечиха.
— О, боже мой, чувствам се като че ли съм загубил война — казах аз.
— Не, Ралф, извинявай — Пип — рече дядо и седна на стъпалото до мен. — Ти просто смени генералите посред боя и толкоз. И сега единият генерал е толкова нещастен, че се озлоби.
— Мистър Винески ли? Аз… аз почти го мразя!
Дядо спокойно пафна с лулата.
— Струва ми се, че той дори не подозира защо е нещастен и озлобен. През нощта тайнствен зъболекар му извади зъб и сега езикът му се измъчва от празното място, където е бил зъбът.
— Не сме в църквата, дядо.
— Стига притчи, а? С прости думи, Ралф, ти обикновено метеше косите в бръснарницата на този човек. А той е човек, който няма ни жена, ни семейство, само работата. Един човек, който няма семейство, има нужда от някого нейде на света, все едно дали го знае или не.