— Аз… — обадих се, — аз утре ще измия прозорците на бръснарницата. Аз… аз ще смажа с масло червено-белите черти на колонката и те ще се завъртят като луди.
— Знам, че ще го направиш, чедо.
Влак премина през нощта.
Дог пак зави.
Мистър Дикенс отвърна с особен стон от своята стая.
Легнах си и чух как градският часовник отмери един, после два и накрая три часа.
И тогава чух тихото хлипане. Излязох в коридора и се ослушах пред вратата на нашия наемател.
— Мистър Дикенс?
Тихият звук спря.
Вратата не беше заключена. Осмелих се да отворя.
— Мистър Дикенс?
Той лежеше в лунната светлина, сълзи течаха от очите му, широко отворени очи, втренчени неподвижно в тавана.
— Мистър Дикенс?
— Няма никой с това име тук — каза той. Главата му се люшкаше от една страна на друга. — Никой с това име в тази стая, на това легло, на този свят.
— Вие — казах аз. — Вие сте Чарли Дикенс.
— Ти би трябвало да знаеш по-добре — беше отговорът на опечаления. — Дълго след полунощ на път към утрото.
— Аз знам само — казах, — че ви виждах да пишете всеки ден. Слушах ви да говорите всяка нощ.
— Да, да.
— И свършихте едната книга и почнахте друга и пишете много красиво.
— Така е. — Кимване. — О, да, демон да го вземе, така си е.
— Тогава! — аз обикалях покрай леглото. — Какво ви прихвана да се самосъжалявате, световноизвестни писателю?
— Ти знаеш и аз знам, че съм мистър Никой от Никъде на път за Вечността с угаснал фар и никакви свещи.
— Дрън-дрън! — казах аз и тръгнах към вратата. Бесен бях, че се предаваше. Такова велико лято изпортваше. — Лека нощ! — и тупнах топката на вратата.
— Почакай!
Това беше такъв ужасен тих вик на нужда и почти мъка. Ръката ми увисна, но не се обърнах.
— Пип! — обади се старият човек от леглото.
— Кво? — казах аз нацупено.
— Хайде и двамата по-спокойно. Седни.
Седнах бавно на дългокракия дървен стол до нощната масичка.
— Говори ми нещо, Пип.
— Свети боже, в три…
— … през нощта, да. О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад към залеза и десет хиляди мили до изгрева. Точно тогава имаме нужда от приятели. Приятели, Пип? Питай ме разни неща.
— Като какви?
— Струва ми се, че знаеш.
Замислих се малко и въздъхнах.
— Добре де. Кой сте вие?
Той остана за миг съвсем неподвижен в леглото, после сякаш проследи думите по тавана с дългия невидим връх на носа си и каза:
— Аз съм човек, който никога не е успял да постигне мечтите си.
— Какво?
— Искам да кажа, Пип, никога не можах да стана това, което исках да бъда.
Сега и аз съвсем се кротнах.
— А какво сте искали да бъдете?
— Писател.
— Опитвали ли сте?
— Дали съм опитвал? — възкликна той и едва не се задави от непонятен, луд смях. — Дали съм опитвал — повтори той, като се съвзе. — Боже милостиви, синко, ти никога не си виждал да се лее толкова много мастило и пот. Изписал съм си пътя през цяла мастилена фабрика, съсипах и разорих цяла хартиена фабрика, разнебитих и опропастих петдесет машини, погълнах и изглозгах до костите десет хиляди молива Тикондерога с меки графити.
— Невероятно!
— Прав си, че е невероятно.
— И какво сте писали?
— Какво ли не съм писал. Стихове. Есета. Трагедии. Фарсове. Къси разкази. Романи. По хиляда думи на ден, момчето ми, всеки ден, тридесет години наред, ден не е минавал, без да съм водил ръкопашен бой с листа и да не ми се схване ръката от писане. Милиони думи минаха през пръстите ми върху хартията и всичко беше боклук.
— Не може да бъде!
— Но беше. Не посредствени, не хубавички. А просто пълен и абсолютен боклук. Приятелите ми го знаеха, редактори го знаеха, учители го знаеха, издатели го знаеха и през един прекрасен ден към четири следобед, когато станах на петдесет години, разбрах го и аз.
— Но не може да пишете цели тридесет години без…
— Да постигна съвършенство? Да успея да затрогна? Вгледай се дълго, вгледай се дълбоко, Пип, виж човека с изключителен талант, забележителни способности, единственият човек в историята, който е изписал пет милиона думи, без да извика на живот дори една идейка за разказ, която да се изправи на хилавите си крака и да извика: Еврика! Получи се!
— Никога ли не сте предали поне един разказ?
— Ни един анекдот от два реда. Ни един сонет в захвърлен вестник. Ни едно обявление или некролог. Ни една рецепта за домашно-консервирана есенна туршия. Странно, нали? Да бъдеш толкова тъп, толкова жалко некадърен, че никога нищо да не предизвика усмивка или сълзи, да повиши настроението или да те накара да хлъцнеш. И знаеш ли какво направих в деня, когато открих, че никога няма да стана писател? Самоубих се.