Камбанката на гарата удари. Бликна пара. Но мистър Дикенс забави ход. Спря насред тротоара. Доближих го и се загледах в гърба му.
— Пип — каза той. — Наистина ли мислиш това, което каза?
— Ти! — извиках аз. — Ти не си нищо друго, освен… — Потърсих в мозъка си и сграбчих първото хрумване: — ти си леке от горчица, несмляно парче суров картоф…!
— Я, Хъмбъг ли, Пип?
— Никакъв Хъмбъг! Пет пари не давам какво става със Сидни Картън!
— А, че това е много, много по-хубаво нещо от всичко, което изобщо съм писал, Пип. Трябва да го прочетеш.
— Откъде-накъде!?
Той се обърна и ме погледна с огромни тъжни очи.
— Защото го написах за теб.
Това ми взе цялата сила и я превърна в едва чуто възклицание:
— Тъй ли…?
— Така, я — каза мистър Дикенс. — Току-що си изпуснах влака. До следващия има четиридесет минути…
— Тогава значи имаш време — казах аз.
— За какво?
— Да видиш някого. Да се срещнеш с тях, Чарли, а аз ти обещавам, че ще ти дочета книгата. Ей там. Ей там, Чарли.
Той се обърна.
— Онова място ли? Библиотеката?!
— Десет минути, мистър Дикенс, дайте ми десет минути, само десет, Чарли, моля ти се.
— Десет?
И най-сетне той се остави да го поведа като слепец по стъпалата на библиотеката и плахо влезе с рамото напред.
Библиотеката приличаше на каменоломна, където от десет хиляди години не бяха падали дъждове.
Далеч напред в една посока: тишина.
Далеч напред в друга посока: мъртвило.
Това беше времето между свършилите и започващите неща. Тук никой не умира. Никой не се ражда. Библиотеката и всички нейни книги просто са.
Ние чакахме, мистър Дикенс и аз, на ръба на тишината.
Мистър Дикенс трепна. И аз внезапно си спомних, че не съм го виждал тук изобщо през цялото лято. Страхуваше се, че може да го заведа близо до лавиците с художествена литература и да види всичките си книги — написани, готови, свършени, отпечатани, подвързани, регистрирани, заемани, четени, преподвързани отново и подредени на лавиците.
Но аз не можех да бъда чак такъв глупак. Въпреки това, той хвана рамото ми и прошепна:
— Пип, какво правим тук? Хайде да си вървим. Тук има…
— Слушай! — изшътках аз.
И далеч някъде напред сред полиците се долови звук като че ли нощна пеперуда се обръщаше насън.
— Боже милостиви! — очите на мистър Дикенс се разшириха. — Познавам този звук.
— Така ли!
— Това е звукът — каза той, затаил дъх, а после кимна, — от някой, който пише.
— Да, сър.
— Пише с писалка. И… и пише…
— Какво?
— Поезия! — дъхът му спря. — Точно така. Някой там, в оная стаичка, кой знае на каква дълбочина, Пип, кълна се, че пише стихотворение. Ето! Скръц, скръц, скръц, топ-топ, скръц, скръц, скръц, топ-топ. Това не се чертежи, Пип, нито цифри, нито прашно-сухи факти, чувстваш ли как се носи, чувстваш ли как лети? За бога, стихотворение, наистина, няма никакво съмнение, че това е поезия!
— Мадам — повиках аз.
Пеперуденият звук стихна.
— Не я прекъсвай! — изшътка мистър Дикенс. — Посред вдъхновението. Остави я да продължи!
Пеперуденият звук почна отново.
Скръц, скръц, скръц, топ-топ, скръц, скръц, скръц, стоп. И пак — скръц, скръц, скръц. Аз поклащах глава, устните ми се движеха, а и на мистър Дикенс, и двамата бяхме застинали, спрели, приведени напред в мраморно-студения въздух, заслушани в сводовете, лавиците и ехото в това подземие.
Скръц, скръц, скръц, топ-топ.
Тишина.
— Хайде — побутна ме мистър Дикенс.
— Мадам! — повиках пак с още по-настойчив шепот.
И нещо прошумоля по коридора.
И пред нас застана библиотекарката, дама на средна възраст — нито млада, нито стара; на среден цвят — нито тъмна, нито бледа; на средна височина — нито ниска, нито висока, но някак си крехка; жена, която ще чуете често да си говори сама сред сумрачните, прашни лавици с шепота на прелиствани страници; жена, която сякаш се плъзгаше на скрити колелца.
Тя приближи, понесла спокойната лампа на лицето си, осветявайки пътя си със своя поглед.
Устните й се движеха, заети с думите в огромното пространство зад замъглените й очи.
Чарли жадно проучи устните й. После кимна. Изчака я да спре и фокусира погледа си върху нас, което тя направи някак сепнато. Тя въздъхна и се усмихна в себе си.
— О, Ралф, това си бил ти и… — Поглед на почитание затопли лицето й. — Ах, вие сте приятелят на Ралф, мистър Дикенс, нали?
Чарли се бе втренчил в нея с тиха и почти обезпокоителна преданост.
— Мистър Дикенс — казах аз, — приятно ми е да ви представя…