…и като вдигнах очи, видях дванайсетмоторното целокрило чудо, напомнящо надут бумеранг, да се носи на изток със слонска грация, толкова ниско, че дори можех да преброя нитовете в сребристата му кожа, а може би дори да чуя ехото на джаза.
С тази вест отидох при Кин. Мърв Кин беше журналист на свободна практика, със солиден опит в тексаските птеродактили, контактите с НЛО, лохнеските чудовища и възможно най-конспирологичните теории, загнездили се в глухите ъгълчета на американското масово съзнание.
— Не е зле — каза Кин, докато бършеше жълтите стъкла на „Полароида“ с края на бялата си хавайска риза. — Но не е ментално. Няма тръпка.
— Но аз го видях, Мървин.
Ние седяхме до басейна под прекрасното аризонско слънце. Той чакаше в Тъксън някаква група пенсионирани чиновници от Лас Вегас; техният лидер, или по-точно лидерка, получаваше послания от Космоса чрез микровълновата си печка. Аз бях карал цяла нощ и това почваше да ми се отразява.
— Да, разбира се, видял си го. Нали си чел моите неща, не загря ли универсалното решение на въпроса за НЛО? Просто е, дърводелски просто: хората… — той си намести внимателно очилата на дългия ястребов нос и се втренчи в мен с поглед на василиск. — Хората виждат какво ли не. Нищо че не съществува, но те го виждат. Защото го искат, вероятно. Чел си Юнг, трябва да знаеш отговора… В твоя случай е съвсем очевидно: сам призна, че си мислил за оная изкопаема архитектура и че са ти дошли някакви фантазии… Виж, нали едно време си пробвал доза? Колко от нас са изкарали 60-те години в Калифорния без нито една халюцинация? Всичките онези нощи, когато откриваш, че цяла армия художници на Дисней са втъкали в плата на джинсите ти анимирани холограми на египетски йероглифи. Или пък когато…
— Но този път не беше така!
— Естествено. Това е било „в обстановка на чиста реалност“, нали? Уж всичко е нормално, а после изведнъж се появява чудовище, мандала, неонова пура. А в твоя случай — гигантският самолет на Том Суифт. Това се случва с кого ли не. Ти дори не си се побъркал, сам го знаеш.
Той измъкна кутия бира от преносимия хладилник до шезлонга си.
— Миналата седмица бях във Вирджиния. Окръг Грейсън. Интервюирах там едно шестнайсетгодишно момиче, което е било нападнато от мечоглав.
— От какво?
— Мечоглав. Отрязана глава на мечка. Този мечоглав, разбираш ли, се мотаел около летящата си чиния, а пък тя приличала на тас от колелото на стария кадилак на братовчеда Уейн. Имал червени, пламтящи очи като огънчета на пури и телескопични хромирани антени, стърчащи зад ушите. — Кин се задави с бирата.
— И това я е нападнало? Как?
— Едва ли трябва да ти го разказвам, ти си впечатлителен. Той бил студен — Кин мина на ужасния си южняшки акцент — и метален. Издавал електронни звуци. Ето, приятелю, това е вече нещо реално, това е пряк плод на масовото подсъзнание. Това момиче е вещица. Тя щеше да вижда дявола, ако не беше гледала толкова пъти „Бионичния човек“ и всичките Стар Треци. Тя е в основния поток. И знае какво се случва с нея. Аз изкопчих десет минути, преди да дойдат сериозните уфолози с идиотския си детектор на лъжата.
Изглежда съм имал много разстроен вид, защото той внимателно остави бирата си до хладилника и се изправи в шезлонга.
— Ако искаш по-тежко обяснение, ще ти кажа, че си видял семиотичен призрак. Всички контактьорски истории например са в рамките на научно-фантастичната образност, която се е просмукала в цялата ни култура. Готов съм да повярвам в пришълци, но не и в такива, които изглеждат като извадени от комиксите от 50-те години. Това са семиотични фантоми, парчета от дълбинните културни образи, които са се разцепили и живеят собствен живот, като въздушните кораби на Жул Верн, редовно виждани от старите канзаски фермери. Ти виждаш друг вид призрак, това е всичко. Този самолет някога също е бил част от масовото подсъзнание. Ти някак си го уловил. Но важното е да не се безпокоиш за това.
Само че аз се безпокоях.
Кин среса рядката си коса и отиде да изслуша последните съобщения от Тях относно радиуса на действие на радарите, а аз спуснах завесите в стаята и легнах да се безпокоя в охладената от климатика тъмнина. Като се събудих, още се безпокоях. Кин бе оставил на вратата ми бележка, че лети с чартърен самолет на север да проверява някакъв слух за мутации на добитъка (той ги наричаше „мутаци“ — още един от журналистическите му специалитети.)
Аз хапнах, изкъпах се под душа, глътнах една ронеща се таблетка стимулатор, която вече три години се търкаляше на дъното на несесера ми, и поех обратно към Лос Анджелис.