В четиридневното й дебнене обаче никой не излезе от покритата входна алея до книжарницата, абсолютно никой. Може би, мислеше си тя, те излизат през нощта, докато тя ходи на десния бряг да поспи. Но те трябваше също да спят и най-вероятно е да спяха по същото време. Бдението стана доста трудно. Патрулиращите полицаи и собствениците на околните магазини започваха презрително да поглеждат към нея. Една и съща жена постоянно се върти насам! Може би я считаха вече за разузнавач на някоя банда. Започна да се чувства неудобно. Освен това явната умора от постоянното стоене започна неумолимо да чука в прасците, бедрата, гръбнака и врата й. Чувстваше, че ще припадне.
Беше вече решила да се откаже и зареже всичко. Сети се обаче, че имаше още нещо, което можеше да направи. През всичкото това време от ъгъла на улиците Мартел и Якоб беше видяла само един човек. Човекът, който беше отвлечен. Човек, който тя със сигурност би могла да разпознае, ако го видеше отново. Предполагаше, че е самият Карлос, но можеше да бъде и член на бандата. Би могла да разбере кой точно беше отвлечен, ако намереше снимки на Карлос. Тя беше виждала някои у Ник, без обаче да им обърне внимание.
Реши най-после да се откаже от безрезултатното бдене на улица Якоб. Взе реното и по десния бряг дойде в парижкото бюро на Рекърд. И сега пред нея бяха четири папки със снимки на терористи. Взе първата папка и бавно, една по една, запрелиства гланцираните листа. Пред нея беше галерията на световното насилие и престъпност. Снимките бяха подредени като в полицейски регистър. Италианският нелегален революционер Фелтринери с очила като учен и остра брадичка. Водачът на PFLP12 — Джордж Хабиш, още по-зловещ и страшен. Тялото на Алдо Моро — залата на олимпийското селище, нашарена с дупки от куршуми. Западногерманската терористка Габриеле Крьохер Тийдеман. Хасан Сааламе от Черния септември. Професор Антонио Негри от Червените бригади, либийският полковник Кадафи. И така нататък, тя продължаваше да рови. Една папка, две папки — нищо познато дотук. В третата папка обаче имаше богато находище — Илич Рамирес Санчес. Познат на обществото и полицията като Карлос. Имаше четири негови снимки. Кръгло лице, привлекателно и приятно. Вид на безгрижен посетител на коктейли и забави, но не и на убиец. И не с лицето на човека, който тя видя да отвличат на улица Мартел. Пета снимка, и… тази й се видя позната. Тъмна коса, буйни вежди, широк нос, месести устни, хлътнали бузи и никаква подпухналост — вече по-слаб и по-закален. Името също беше Карлос. Беше една от последните му снимки.
На нея той беше облечен със станалото му вече широко карирано пардесю, с което тя го видя да излиза от улица Мартел 10. Този беше човекът, когото държат в плен на улица Якоб. Несъмнено, той беше.
Виктория усети стъпки зад себе си. Завъртя се в стола си и видя Сид Лукас да се взира през рамото й.
— Какво търсиш, Вики? — запита той. — Мога ли с нещо да ти помогна?
— А, разглеждам снимките на терористи във фотоархива ти.
— Виждам, че си намерила Карлос.
— Да. Ти виждал ли си го?
Лукас леко се разсмя.
— Ако това се случеше, цял свят щеше да разбере.
Виктория премисли какво и доколко да му каже, като избегна погледа му.
— Сид, какво би… какво… ако попаднеш на него… на някои сведения…?
— На Карлос? Какви сведения?
— Като да речем къде се укрива, нещо такова.
Лукас избоботи.
— Голямо събитие би било.
— И какво би направил?
— Такова нещо просто не би могло да се случи.
— Но да речем, че се случи — настоя Виктория.
— Ами ще отида, разбира се, направо във френската полиция.
— Би отишъл?
Сид Лукас колебливо свъси вежди и се позамисли.
— Хм, като имам предвид слабостта на Армстед към сензациите, може би най-напред ще уведомя него. Предполагам това бих направил. — Сви рамене. — Но какви са тези бълнувания? С какво си се захванала пък сега? Още ли си играеш с тези терористични разследвания. Аз, ако бих могъл да помогна, ще…
Виктория бързо стана и по детски го целуна по едната буза.
— Ти вече помогна, Сид. Благодаря ти. — Бързо насъбра снимките в папката и ги подаде на шефа на бюрото. — Благодаря ти МНОГО.
Вече знаеше какво й предстои да направи.
В спалнята си на хотел Плас Атен Виктория беше събула обувките си, седеше боса на килима и притискаше телефонната слушалка с глава към рамото си. Чакаше връзка.
Чу от другата страна на линията гласа на Хари Дайъц.
— А, здравейте, обажда се Виктория Уестън от Париж. Аз всъщност търсех мистър Армстед.