— Щом вие казвате…
— Да, аз казвам.
Ханна остана заслушана след нея. След десетина минути сестрата напусна дома. Ханна докара количката до телефона. Набра номера, който Виктория Уестън й беше оставила. Както беше очаквала, на телефона отговори полицай — следователят Флаерти.
— Обажда се приятелка на Виктория Уестън. Бих искала да поговоря с нея.
— Няма я, мадам. Временно е изведена оттук.
— Можете ли да ми кажете къде да я потърся?
— Съжалявам, не се разрешава, мадам. Наредено ми е аз да приемам съобщенията за мис Уестън. Тя ще намине днес.
— Сигурен ли сте?
— Да. Ако ми кажете името и номера си, ще й предам.
— Добре, офицер — каза Ханна. Можете ли да запишете?
— Готов съм, мадам.
— Предайте й, че госпожа Ханна Армстед е телефонирала и иска да я види колкото се може по-скоро. Предайте това само на мис Уестън и на никой друг.
— Можете да разчитате на мен, мадам. Ще ми кажете ли къде да ви потърси?
— Тя знае къде — каза Ханна. — Погрижете се обаче преди това да ми телефонира.
С тези думи тя затвори телефона.
В малкото години от своя живот Виктория Уестън винаги е била само едно младо момиче, което нехае за смъртта и не я познава. За нея това беше една интелектуална реалност, до която не се беше налагало да се докосва емоционално, нито пък беше имало такива изгледи и случаи. Сега Виктория се сблъска със смъртта за втори път. Предната вечер тя чу излиянията на едно пияно, но здраво и читаво същество и само след минути видя това същество като безжизнен човешки труп. Това преживяване беше дори по-страшно от онова с информатора в Париж.
След този страх дойде по-големият. Страхът от това, че на този човек явно му е било наредено да убие самата обитателка на апартамента… А той по погрешка е убил Ким Несбит.
Според полицията обаче, убийството е станало случайно, нещастен случай — извършено от пиян крадец. Виктория щеше да бъде по-спокойна, ако наистина беше така и ако тя би могла да повярва, че е така. Крадецът винаги краде нещо. Неизвестният убиец на Ким не беше откраднал нищо. Той беше влязъл с единствената цел да убие. Беше убил и беше изчезнал. Това Виктория разбра, в това тя повярва и продължава да вярва.
Някому е било наредено да ликвидира Виктория Уестън.
Само щастливата случайност й беше помогнала да избегне смъртта, но тя добре разбираше и знаеше, че смъртта е упорита и не се отказва лесно.
Инстинктът й за самосъхранение й подсказа, че трябва да бяга, и късно миналата нощ избяга. Инстинктът й беше подсказал да изчезне от очи, да избяга от мястото, където я познават и да се укрие някъде в града, докато реши какво да прави. Спомни си за един второстепенен, но уютен хотел, който би й предложил анонимност и безопасност. Ройълтън, на 44-та улица, в който веднъж тя престоя с баща си, който беше дошъл в Ню Йорк по служба. Грабна някои по-необходими неща, изостави служебната кола и с благодарност прие предложението на двама полицаи, които я ескортираха с тяхна патрулна кола и настаниха в хотел Ройълтън под името Барбара Пари. През цялата нощ тя не можа да се освободи от кошмарите. Дори хапчетата не й помогнаха. Призракът на смъртта не слизаше от рамото й. Този призрак носеше образа на Едуард Армстед и неговите невидими убийци. Искаше й се да се откаже от всякакви сензационни репортажи и криминални разследвания. Искаше й се да му каже, че тя е готова да зареже всичко, ако той е готов на това, но знаеше много добре, че той никога няма да се откаже и да спре.
И така, смъртта беше близо и тя се страхуваше. Искаше й се да се нареве във възглавницата си нощес, и тя наистина си порева. „Пошло и нечестно беше да умре. Как да умреш толкова млада! Без да си имала мъж, когото да обичаш или без да си носила дете в утробата си, или без да си вкусила от гроздето от прекрасната долина Напа, или без да си почувствала уюта на домашното огнище в собствен дом, в собствено стопанство една вермонтска коледна утрин, или без да си видяла Тадж Махал13, окъпана в лятна лунна светлина, или без да си наблюдавала раждането на новия ден от балкон във Венеция, или без да си прочела стиховете на Шели, които си изгаряла от желание да прочетеш, или без да си седяла в тъмнината, омаяна от поредното изпълнение на великата Гарбо в ролята на Камил?“
Откъде беше запомнила тя тези неща, които никога нямаше да станат? Да, спомни си. От часа по риторика в гимназията. От един разказ на Олдъс Хъксли. „Усмивката на Джокондата“. Запленена от неговия реализъм; тя беше научила пасажа наизуст и дума по дума той отново преброди мислите й. „Смъртта го очакваше. Очите му се изпълваха със сълзи… Страстно искаше да живее… Имаше толкова места в този прекрасен свят, в които той не беше ходил, толкова много странно забавни хора, които той не беше опознал, толкова красиви жени, които все още не бяха радвали очите му. Огромните бели волове ще продължават да мъкнат колите си по тосканските пътища, кипарисите ще продължават да растат все така изправено като стълбове към небесата, но той няма да бъде там и няма да ги види. А сладките южни вина — Христова сълза и Юдинска кръв — други ще пият. Други ще обхождат тесните пътечки между рафтовете в Лондонската библиотека и ще вдишват прашния аромат на добрата литература. Ще се взират в непознатите заглавия и ще откриват непознати имена. Ще бродят в необятната шир на знанията. А той ще лежи зарит в земята.“