Любопитството отлепи Пейгъноу от облегалката.
— Какво искате да кажете?
— Ето какво. — Армстед взе папката от бюрото и я отвори. — Когато наемем някого, ние съставяме досие за него и пазим това досие. Когато наехме теб като информатор, също съставихме такова досие. — Той отправи поглед към Пейгъноу. — И го запазихме.
Отново погледна към съдържанието на папката.
— Бижутерите в Лексингтън! Преди две години там стана един обир. Имаше и стрелба. Това да ти говори нещо?
Пейгъноу замълча. Само започна навъсено да фиксира Армстед.
— В престрелката била убита една клиентка, вдовица на известен милионер. Ранен бил и един от охраната, но той все пак успял да убие крадеца.
— Какво говорите? — каза Пейгъноу. — Аз никога през живота си не съм убивал човек.
— Не съм казал такова нещо — каза Армстед с престорена невинност. — Искам само да кажа, че един крадец на име Рестел застрелял на място една жена при грабежа на свой ред той също бил застрелян на място. Искам също да кажа, че Рестел имал съучастник, който избягал. Тъй като това било убийство на известна личност, един от най-добрите криминални репортери на баща ми се озовал там. Той отделил доста време, за да показва на охраната на бижутерския магазин снимки на престъпници, пуснати под гаранция и регистрирани такива. Охраната се спряла на един като сигурен съучастник. Снимката била на мъж на име Гус Пейгъноу.
Пейгъноу не се помръдна. Дори не мигна. Не каза нито дума.
— Ние можехме да уведомим полицията — каза Армстед — и да извлечем дребни дивиденти от това, а съучастникът отново да се озове в затвора, и то навярно за дълго, но баща ми не пожела да петни доброто име на вестника, позволявайки негов служител да бъде замесен в някакво си дребно и глупаво насилие. Баща ми предпочете да потули информацията в това лично досие. И аз смятам да продължа да я пазя.
Армстед изчака.
Пейгъноу се присви и извади пакет цигари от джоба си. Изтърси една цигара и спокойно я запали. Пусна кълбо дим, присви очи и се усмихна под мустак.
— Мистър Армстед, вие искате да знаете дали можете да ми имате стопроцентово доверие… — Спря за малко и изведнъж започна направо: — Мистър Армстед, можете да ми имате двестапроцентово доверие.
Усмивка увенча лицето на Армстед.
— Добре, много добре. — Той захвърли папката встрани. — За това повече няма да говорим.
Армстед беше вече готов да започне делово.
— Познаваш ли някои банди?
— Банди? — Пейгъноу се изненада от детинския, по негова преценка, въпрос. — Мистър Армстед, аз съм отраснал в банди — Бронкс Бруклин, Ню Джърси…
— Не, не — прекъсна го Армстед. — Не улични момчешки банди. Аз говоря за банди от световен мащаб.
— Аз… Боя се, че не ви разбирам.
Армстед опита отново.
— Банди… от терористичен тип и характер. Които работят по целия свят…
— О, за тях ли? Като онези лайнари Червените бригади в Италия? Не, не познавам нито една от тях.
Сърцето на Армстед се сви.
— Но от световен мащаб, както вие казвате, — продължи Пейгъноу — да, имам връзка с една групировка, тя обаче не е в Италия.
— Мен не ме интересува къде е… Добре, къде е тя?
— В Лондон. Те не са това, което вие наричате терористи.
— Какво са тогава?
Пейгъноу се затрудни за момент.
— Те са нещо като лайнари от класа. Когато имат нужда от пари се събират и вършат работа.
— Работа?
— Да речем — грабеж.
Проблесна лека надежда.
— Дребни или крупни кражби?
Пейгъноу отвърна съвсем определено:
— О, дебели, тлъсти.
Надеждата нарасна.
— И вие имате известна връзка с тази банда?
— Съвсем сигурна. Един „съвипускник“ от Грийн Хевън. Крупински се казва. За добро поведение беше причислен към групата, която работеше на стопанството извън стената. Тъй като не беше от селски тип, скоро му писна и се чупи. Успял да се дотътри до Лондон. Имал нужда от пари. Имал някои препоръки и се свързал с бандата на Купър. Като специалист по динамита и бомбите той бил добре дошъл за тях. Приели го веднага. Скоро имах картичка от него. Все още е в Лондон. Дори ме покани при тях.
— Е, какво решихте? Ще отидете ли?
— Не. Аз си имам редовен паспорт, но не искам да живея с чужденци. Освен това тук при вас имам нелоша постоянна работа. Защо да ходя при тях.
Армстед се изправи зад бюрото и замислено тръгна към масата за кафе. Извади пура от кутията и, приготвяйки я, отново се върна зад бюрото.
— Гус, кой е в нея?
— Какво?
— Тази лондонска банда. Чия е? Кой е главният?
— Те са свободна групировка, която се събира от време на време, за да направи някой удар в Англия или Франция. Те не са аматьори. Чактисват си работите и имат доста добри удари. Един от тях бе ограбването на Бринк Банк в Бостън. Били седем човека с хелоуинови маски5 на лицата. Нахълтали в сградата на банката и направо в трезора. Отмъкнали близо три милиона. Няколко от тях са участвали в грабежа на нощния пощенски влак Глазгоу-Лондон. В тази успешна акция участвали деветнадесет човека от две банди. Един от тях беше Рони Бигс — онзи, когото хванаха и после успя да избяга. Френски специалист по пластични операции го преобрази и така успя да избяга в Бразилия, откъдето пък бе отвлечен от британски секретни агенти и върнат в Южна Америка. Това бе акция, която костваше седем милиона долара.
5
Хелоуинови маски — маски, които се носят в навечерието на празника на Вси светии. — Б.пр.