— Казах ви, че правите груба грешка.
— Предполагам, няма да отречете, че вие и дамата, която ви служи за помощник, работите за Ню Йорк Рекърд. Няма да отречете, че един от вас винаги е на мястото на събитието в момента, когато то се случва.
— Аз отричам само това, че съм Марк Брадшоу. Автор на тези репортажи е той, а не аз. В тези операции вас ви е обвинил той, а не аз.
Карлос помълча малко.
— Ако вие не сте Брадшоу, кой тогава? Може ли да ме насочите към него?
— Не мога. Не го познавам.
— Звучи невероятно.
— Но е вярно.
— Предпочитам да не ви вярвам — каза Карлос. — Аз предупреждавам вас, ако не сте Брадшоу, предупредете него. — Последвалите думи прозвучаха зловещо и леденостудено. — Още една такава фалшификация с моето име във вашия вестник и ще бъдете труп. Ще ви пръсна главата. И за пълно удовлетворение ще пробия дупчица в главата и на дамата ви. Чухте ли ме добре?
— Чух — каза Ремзи, — но ако аз не съм Брадшоу?
— Тогава вижте кой е той и му предайте моето предупреждение.
— Ще направя, каквото мога — каза Ремзи и след пауза продължи — Следва?
— Какво „следва“?
— Какво ще правите с мен?
— Вие повече не сте ми необходим. Исках да бъда сигурен, че сте получили моето предупреждение. Отново ще ви вържат очите и ще бъдете свободен. Препоръчвам ви много сериозно да не пишете за тази ни среща.
Терористът се канеше да стане, когато Ремзи отново заговори:
— Карлос…
— Да, кажете.
— Имам един въпрос. — Ремзи не устоя на любопитството си, тъй като той беше очарован от личността на този човек. — Вие сте човек, на който са приписани толкова много престъпления, защо реагирате така остро срещу някаква връзка с престъпленията, за които току-що споменахте.
— Професионална гордост — каза Карлос съвсем сериозно. — Това, което ставаше, не беше в моя стил, при мен доверието е двупосочно. Доверие за доверие. Искам моят портрет в съвременната ни история да бъде точен, верен, разбирате ли?
Ремзи кимна в знак на съгласие.
Карлос стана.
— И една последна дума, като предупреждение, мистър Ремзи. Постарайте се да запазите главата си — една дупка в нея съвсем няма да бъде приятна. Adios!11
Карлос се оттегли в тъмнината.
Виктория си наливаше втора чаша кока-кола от хладилника в апартамента на Плас Атен, когато телефонът иззвъня.
След като се върна от Рю Мартел — укритието на похитителите, тя се мъчи повече от час да се свърже с Едуард Армстед в Ню Йорк. Армстед бил излязъл от кабинета си в Рекърд и нито секретарката му, нито Мак Алистър можеха да кажат къде е.
— Може би Хари Дайъц знае — подхвърли Мак Алистър, — видях ги да излизат заедно, но мистър Дайъц отиваше в апартамента си в Шери Нидерланд, за да вземе нещо. Трябва да се върне в кабинета си след няколко часа.
На Виктория не й се искаше да чака до връщането на Дайъц в Рекърд. Надяваше се, че ще го намери в Шери Нидерланд, но той още не беше пристигнал в хотела. След малко пак го потърси, но резултатът беше същият. Разтревожена до полуда, тя се питаше заслужава ли си да губи толкова време, за да търси Армстед. И не трябваше ли все пак да се обади в полицията? Преди да направи това, Виктория реши да опита още един път — последен. Подаден бе трети разговор за Шери Нидерланд. За нейно огромно облекчение телефонът отговори.
Виктория обясни, че има да говори нещо спешно с мистър Армстед. Може ли Дайъц да го намери?
Усети явно нежелание от негова страна. Той направо шикалкавеше.
— Ами не знам точно. Може би… това е нещо, за което и аз бих могъл да ти помогна?
За момент й хрумна да изтърси всичко на Дайъц, но нещо инстинктивно й подсказа да изчака и да говори със самия шеф.
— Не, аз определено трябва да говоря с мистър Армстед.
— Ммм, и си сигурна, че е спешно?
— Свръх спешно. Повярвайте ми.
— Добре, Виктория. Може би ще го открия. Ще го потърся.
— Може ли аз самата да опитам… където и да е… направо, за да не губим време.