Ричард Дейниъл се катереше с ожесточение по вибриращия корпус на кораба, вкопчил се в стоманената повърхност като някаква нещастна муха.
Ревът на двигателите се извиси в нощта и заличи света наоколо, а той пълзеше нагоре, замаян и изпълнен с молитви и плаха надежда. Или трябваше да стигне до металната скоба, или да се прости с всичко. Подхлъзнеше ли се и паднеше ли в тази бездна от горящи газове, струящи от дюзите на ракетата, с него бе свършено.
Веднъж една от чашките не можа плътно да прилепне и той едва не падна. Другите обаче не помръднаха и Ричард Дейниъл успя да се задържи.
Отчаяно и почти нехайно, той се хвърли нагоре, вкопчен в металната стена. Достигна скобата с върховете на пръстите си и здраво я сграбчи, съсредоточил всичките си сили в това движение и забравил за целия свят.
Грохотът и вибрациите се превърнаха в ревяща стихия, разтърсваща тялото и мозъка му, след което ревът утихна до мощно бучене, а вибрицаите напълно изчезнаха. С крайчеца на окото си Ричард Дейниъл видя как светлините на космодрома силно се люшнаха встрани.
Бавно и внимателно той се издърпа нагоре по стоманения корпус докато успя да се хване по-здраво за скобата. Дори и сега обаче Ричард Дейниъл се чувстваше така, сякаш някаква гигантска десница го стискаше и размахваше гневно из въздуха, описвайки дъги, дълги стотици километри.
Тогава ракетните двигатели замлъкнаха и наоколо се възцари ужасяваща тишина. Звездите бяха над него и от двете му страни — стоманени, нетрепващи звезди. Някъде долу, под него се въртеше самотната Земя. Той знаеше това, ала не можеше да я види.
Издърпа се нагоре още малко, пъхна крака си в металната скоба и възседна корпуса.
Никога не бе виждал толкова много звезди! Бяха много повече, отколкото си бе представял… неподвижни и студени — като нажежени до бяло остриета върху мека, кадифена завеса! Те не блестяха и не премигваха, а сякаш бяха милиони очи, взиращи се в него. Слънцето бе под кораба и от другата му страна. Съвсем накрая, в лявата част на небосклона се усещаше заревото му, отразило се в мъртвата стомана — мекото, сребърно сияние на отразената светлина, очертаваше едната страна на кораба. Далече назад бе Земята — призрачна, синьо-зелена топка, увиснала в празното пространство и обрамчена с дантеления ореол на своята атмосфера.
Ричард Дейниъл бе сякаш откъснат от света — самотно, носещо се съзнание, съзерцаващо нещо, което нито разбираше, нито можеше да се опита да разбере… сякаш се боеше, че може да го разбери… нещо, което бе загадка и възторг едновременно до тогава, докато той не проумееше тайната му. Но разгадаеше ли го веднъж, то ставаше мощно и страховито.
Притиснал задницата си в металния корпус на носещия се в безкрая кораб, Ричард Дейниъл почувства загадката, възторга, самотата, студа, върховното безгрижие и съзнанието му се сви, превръщайки се в малка, войнствена топка.
Той се огледа. Всичко бе направено. „Сега всичко е наред“, помисли си Ричард Дейниъл. Но колко ли време още щеше да гледа безкрая? Колко ли дълго трябваше да остане тук — в най-опасното от всички открити пространства?
За първи път той осъзна, че нямаше представа за къде пътува корабът и колко време ще му е нужно, за да стигне крайната цел на своето пътуване. Знаеше, че това е звездоплан, което означаваше, че корабът щеше да пътува извън слънчевата система, тоест по някое време от своя полет звездопланът щеше да навлезе в далечния космос или хиперпространството. Отначало Ричард Дейниъл се учуди на този факт, поглеждайки на него от чисто академична гледна точка, но после трепна уплашен, питайки се какво ли би станало с някой, седнал съвсем гол в хиперпространството. „Все пак“, разсъждаваше философски той, „едва ли има смисъл да се тревожа.“ Когато му дойдеше времето, щеше да разбере и нищо нямаше да може да направи… Абсолютно нищо!
Ричард Дейниъл свали смукателните чашки, прибра ги в чантата, а нея прикрепи с една ръка към най-близката скоба. Сетне порови в чантата и измъкна едно късо, стоманено въже с голям пръстен в единия край и закопчалка в другия. Той пусна края с пръстена надолу, после провря през металната скоба края със закопчалката и го щракна за малката халка под мишницата си. Сега вече бе подсигурен. Нямаше нужда да се бои, че без да иска ще се изпусне от кораба и ще полети сам в безкрайния космос.
„И ето ме сега“, помисли си Ричард Дейниъл, „нагласен тук, профучавам през разни места, без да зная накъде съм тръгнал. Трябва само да имам търпение.“ Внезапно, без всякаква връзка той се сети за думите на свещеника в неговия кабинет на Земята. Търпение, смиреност и молитви бе казал отчето, явно не разбиращ тогава, че един робот бе цял океан от търпение.