Ричард Дейниъл знаеше, че ще му трябва много време, за да стигне там, където се бе запътил. Ала той имаше време — много повече, отколкото което и да е човешко същество и можеше да си позволи да загуби малко. Нищо не го караше да бърза — нито нуждата от храна, въздух или вода, нито пък нуждата от почивка. Беше недосегаем.
Макар че като си помислеше, сякаш имаше нещо…
Например студът. Корпусът на звездоплана беше все още достатъчно топъл. Едната му страна приемаше топлината на слънчевите лъчи и я предаваше на останалата час,т но от другата страна тя напълно се загубваше. Щеше обаче да дойде време, когато слънцето щеше да се отдалечи и да изчезне и тогава нямаше да има топлина, а той щеше да бъде изложен на безграничния космически студ.
А как би му се отразил този студ? Би ли направил тялото му крехко и чупливо? Би ли попречил на мозъка му да функционира? Можеше ли да причини и други неща, за които Ричард Дейниъл дори не се сещаше?
Страхът отново пропълзя в него. Той се опита да го пропъди и страхът се оттегли, но остана скрит в тайните кътчета на съзнанието му.
„Студът и самотата“, помисли си Ричард Дейниъл. Ала той умееше да се справя със самотата. Ако ли не успееше този път и се почувстваше толкова самотен, че не можеше повече да изтърпи, то той щеше да затропа по корпуса на кораба, докато някой излезеше да види какво става. Тогава щяха да го приберат.
Но това би бил последният акт на отчаяние, казваше си Ричард Дейниъл. Защото ако излезеха и го откриеха, те щяха да го хванат. Ако бъдеше принуден да прибегне до такава крайност, той щеше да загуби всичко. И какъв смисъл имаше тогава да напуска Земята?
И така Ричард Дейниъл се успокои, продължи да съществува, пропъждайки страховете си чак до граничните постове на своето съзнание и продължи да гледа вселената, която се простираше наоколо.
Двигателите отново заработиха. На кърмата се появи бледо синьо пламъче, идващо от ракетите и макар да не усети ускорението, той знаеше, че корабът, вече доста далече от Земята, се готви за дългото и тежко пътуване, при което трябваше да достигне скоростта на светлината.
Щом я достигнеше, щяха да навлязат в хиперпространството. Опита се да не мисли за това, повтаряйки се непрекъснато, че няма от какво да се страхува… обаче то беше точно пред него — великото неизвестно.
Слънцето се сви, докато се превърна в една от многото звезди и в един миг вече Ричард Дейниъл не можеше да го разпознае. А студът полепна по него. Макар и да не го безпокоеше много, той все пак го усещаше.
Навярно, казваше си Ричард Дейниъл, в отговор на своя страх, така щеше да бъде и в хиперпространството. Ала не беше много убеден. Корабът продължаваше пътя си със странния синкав пламък на ракетните двигатели.
И тогава дойде мигът, в който съзнанието му се разпиля на хиляди малки парчета по цялата вселена.
Той усещаше присъствието на кораба, но само във връзка с усещането на нещо много по-голямо, а то не бе нито опора, нито стартова позиция. Ричард Дейниъл бе надробен на малки частици и разпръснат; беше срязан от всички страни и разточен като тесто, докато стана съвсем, съвсем тънък. Той се намираше на десетки места, или може би на стотици места едновременно. Това го смути и Ричард Дейниъл реагира веднага — започна с всички сили да се бори срещу онова, което евентуално се бе случило с него. Бореше се, за да се съвземе отново. Но съпротивата изобщо не му помогна. Положението дори се влоши, защото сега вече частици от него бяха разпилени много по-далече отколкото другите, а това го смути още повече.
Затова Ричард Дейниъл прекрати борбата и съпротивата и просто продължи да лежи, разпръснат и остави паниката му да отзвучи. Повтаряше си, че не го интересува и се чудеше дали наистина е така.
Разумът му бавно се възвръщаше — на час по лъжичка. Той вече бе в състояние да мисли. Запита се мрачно дали това би могло да е хиперпространството макар да бе почти сигурен, че беше то. А ако бе така, Ричард Дейниъл знаеше, че още дълго време щеше да живее по този начин, дълго време, през което щеше да се нагоди и ориентира, дълго време, за да намери себе си и да се съвземе, дълго време, за да разбере положението си, ако то изобщо можеше да бъде разбрано.
И така той лежеше без да го е грижа особено много, без да се страхува или учудва, просто лежеше, оставяйки фактите да проникват в него тук и там, през различни точки от тялото му.
Ричард Дейниъл знаеше, че по някакъв начин то бе все още здраво закачено за кораба (поне тази част от него, която все още съдържаше останките му). А той бе сигурен, че това знание само по себе си бе първата малка крачка към преориентиране. Ричард Дейниъл знаеше, че трябва да се преориентира. Трябваше да постигне някакво споразумение поне със самия себе си, ако не можеше да разбере ситуацията, в която се намираше.