При тези думи Петра Хаслер-Бок потръпна. За миг очите й се разшириха и тя понечи да каже нещо, но остана безмълвна. Детективът спокойно продължи:
— Между другото изгубихме следите на Гюнтер. В България го изпуснахме само за тридесет часа. Забравих да ти кажа, че руснаците ни дадоха всичките си досиета за вас и вашите приятели. За месеците, прекарани в тренировъчни лагери. Във всеки случай Гюнтер продължава да бяга. Подозирам, че сега е в Ливан, където се е сдушил с тамошните ви приятелчета. Те са следващите — каза й детективът. — Не чу ли, че американците, руснаците и израелците ще работят заедно? Това е част от споразумението им. Нима не е чудесно? Мисля, че там ще хванем Гюнтер… Ако има късмет, ще се отбранява или ще, направи нещо също толкова глупаво и тогава ще можем да ти донесем снимки от тялото му… Снимки, точно така! Как можах да забравя? Имам нещо за теб — обяви следователят.
Той сложи една касета във видеото и пусна телевизора. Няколко секунди образът бе неясен, но след това на екрана се появи картина. Кадрите явно бяха любителски. Те показваха две малки близначки, обути в розови ританки, седнали върху типичен немски килим в типичен немски апартамент. Всичко бе в изряден Ordnung. Дори и списанията по масата бяха събрани в един ъгъл. Действието започна.
— Ела, Ерика. Ела, Урсула! — подкани ги един женски глас.
Двете момиченца се изправиха и с помощта на масичката се заклатушкаха към нея. Камерата проследи неуверените им, олюляващи се крачки към ръцете на жената.
— Мамо, мамо — казаха и двете почти в един глас. Детективът изключи телевизора.
— Вече вървят и говорят. Ist das nicht wunderbar?63 Новата им майка просто ги обожава, Петра. Е, помислих си, че ще искаш да видиш тези кадри. Това е за днес.
Детективът натисна скрит бутон и един пазач се появи да отведе окованата затворничка в килията й.
Килията представляваше голо помещение с боядисани в бяло тухлени стени. Нямаше прозорци. На масивната стоманена врата се виждаха шпионки и отвор, през който се подаваше храната. Петра не знаеше за скритата телевизионна камера. Тя бе монтирана близо до тавана и замаскирана като тухла. По пътя към килията Петра Хаслер-Бок успя да запази самообладание. После вратата зад гърба й се затръшна.
И тя рухна.
Празните й очи се загледаха в белия под. Беше твърде ужасена, за да плаче. Ужасът й препускаше през кошмара, в който се бе превърнал животът за нея. „Не може да е вярно“ — твърдеше един уверен и почти безумен глас някъде в главата й. Всичко, в което бе вярвала, за което бе работила, вече го нямаше. Гюнтер — изчезнал. Близначките — също. Клаузата й бе разбита на пух и прах. Животът й — опустошен.
Детективите от Бундескриминаламт я разпитваха само за удоволствие. И тя го знаеше. Те никога не се бяха опитвали да извлекат информация от Петра, но за това си имаше причина. Тя не знаеше нищо важно. Бяха й показали фотокопия от досиетата на Щази. Почти всичко, което притежаваха източногерманските й социалистически братя — а то бе доста много, — се намираше в ръцете на западногерманците. Имена, адреси, телефонни номера, факти отпреди двадесет години, неща за самата нея, които вече бе забравила, неща за Гюнтер, които никога не бе знаела… Всичко това бе в ръцете на полицията.
Край. Пълно поражение.
Петра се свлече на пода и започна да плаче. Нямаше ги дори Ерика и Урсула. Близначките й. Плът от нейната плът, физическо доказателство за вярата й в бъдещето и за любовта й към Гюнтер. Сега прохождаха в дома на някакви непознати. Наричаха някаква жена, мамо. Знаеше само, че е съпруга на капитан от Бундескриминаламт. Петра плака безшумно около половин час. Знаеше, че в тази проклета бяла дупка, която я лишаваше от сън, има микрофони.
Всичко бе загубено.
Да живее тук? Първия и единствен път, в който бе излязла на двора заедно с другите затворници, пазачите едва успяха да я спасят от тях. Още чуваше виковете им, докато охраната я водеше в лечебницата — „курва, убийца, животно“… Да живее тук четиридесет или повече години? Сама! Да очаква лудостта, старостта и погрозняването. За Петра животът означаваше живот. Бе сигурна в това. Никой нямаше да се смили над нея. Детективите й го показаха достатъчно ясно. Никаква милост. Никакви приятели. Изоставена и забравена… освен от онези, които я мразят.
Петра спокойно взе решението си. По начин, известен на всички затворници навсякъде по света, тя бе успяла да се снабди с остро парченце метал. То представляваше част от ножче за бръснене, отчупено от самобръсначката, с която й позволяваха да си бръсне краката веднъж месечно. Петра го извади от скривалището му и издърпа белия чаршаф от матрака. Матракът бе обикновен. Дебел около десет сантиметра, покрит с груб плат и натъпкан с конци. По ръбовете му имаше подобен на въже материал, който да придава здравина. С помощта на парченцето бръснарско ножче Петра започна да разпаря матрака. Малкото парченце метал постоянно режеше пръстите й, но въпреки кръвта след три часа тя разполагаше с около два метра импровизирано въже. Петра направи примката. После се качи на стола и завърза другия край на въжето за една малка издатина над вратата. Направи го едва от третия опит. След това скъси въжето достатъчно, за да й стигне.