Когато всичко бе готово, тя продължи, без да се замисля. Петра Хаслер-Бок свали затворническите дрехи и сутиена си. После коленичи на стола с гръб към вратата и стегна примката около врата си. Най-накрая пристегна краката около гърба си с помощта на сутиена. Не искаше нищо да й попречи. Трябваше да покаже смелостта и жертвоготовността си към каузата. Без да изчакат молитва или последна мисъл, ръцете й избутаха стола. Тялото увисна с около пет сантиметра по-надолу, преди въжето да се стегне и да го спре. И в този момент плътта надделя над волята. Краката й отчаяно започнаха да се борят със сутиена, но движението още повече затегна примката около врата на Петра.
Силната болка я изненада. Примката счупи ларинкса й, преди да спре точно под челюстта. Очите й се разтвориха широко към белите тухли на отсрещната стена. И тогава я обзе паника. Идеологията си имаше граници. Петра не можеше да умре, не искаше да умре, не искаше да…
Пръстите й посегнаха към врата. Това беше грешка. Те се опитаха да се проврат под въжето от матрака, но то бе толкова тънко, че се впиваше в меката плът и опитите й останаха безуспешни. Петра продължи да се бори, защото знаеше, че й остава още съвсем малко време, докато притокът на кръв към мозъка спре… Ето, зрението й вече се влошаваше. Тя не можеше да види процепите между тухлите на отсрещната стена. Ръцете й продължиха да опитват, разкъсвайки горните кръвоносни съдове по врата й. Кръвта направи въжето още по-хлъзгаво и му помогна да се впие още по-дълбоко и почти да прекъсне сънната артерия. Устата й се отвори и тя се опита да извика. Не, Петра не искаше да умира, не искаше. Имаше нужда от помощ. Никой ли не я чуваше? Нямаше ли кой да й помогне? Твърде късно. Само още две секунди. Може би една или пък николко. Едно отдалечено късче от съзнанието й й каза, че ако откопчае сутиена, ще освободи краката и…
Детективът, който следеше килията на монитора, видя, че ръцете безжизнено затърсиха закопчалката и после се отпуснаха. Последваха няколко конвулсии, след което тялото застана неподвижно. „Толкова близо — помисли си той. — Бе толкова близо до спасението.“ Жалко. Тя бе красива. Красиво момиче, избрало убийствата и мъченията. Избрало да умре от собствените си ръце, въпреки че в последния момент явно промени мнението си. Но в края на краищата всички го правеха — още едно доказателство, че страхливците са най-жестоки, nicht wahr?
Aber naturlich.64
— Този телевизор е повреден — каза детективът и го изключи. — По-добре го сменете, за да не изгубим наблюдението върху затворничката Хаслер-Бок.
— Ще ни отнеме около половин час — отвърна началникът на охраната.
— Добре.
Детективът извади касетата от същото видео, което бе използвал, за да покаже вълнуващата семейна сцена. После я сложи в куфарчето си при другата, затвори го и стана. На лицето му нямаше усмивка, но следователят изглеждаше доволен. Вината, че Бундестагът и Бувдесратът не можеха да приемат един прост и ефективен закон за смъртното наказание, не бе негова. Тук, разбира се, пръст имаха и нацистите. Проклети варвари. Но дори и варварите не бяха пълни глупаци. Все пак в края на войната не бяха разрушили всички автомагистрали, нали? Разбира се, че не. Е, разбира се, бяха екзекутирали хора… Но между тях е имало и обикновени убийци, от които би се избавило всяко цивилизовано правителство. Ако някой обичаше смъртта, то това бе Петра Хаслер-Бок. Мъчителната смърт. Обесването. „Е — каза си детективът, — това поне е справедливо.“ Занимаваше се с убийството на Вилхелм Манщайн от самото начало. Още откакто гениталиите му бяха изпратени по пощата. Бе наблюдавал огледа на обезобразеното тяло, бе присъствал на погребението и добре си спомняше безсънните нощи, в които не можеше да прогони кошмарните видения. Добре, че поне двете момичета щяха да израснат в почтено семейство и никой никога нямаше да разбере каква е била майка им.