— Но с ограничените средства от бюджета…
— Идеята за Десети кавалерийски полк принадлежи на Денис Банкър и аз му завиждам за нея. Що се отнася до останалите, ще се опитаме някак си да ги вмъкнем в гласувания бюджет за отбраната.
— Наистина ли е необходимо, господин президент? Имам предвид с всички тези бюджетни спорове, особено пък във връзка с отбраната…
— Разбира се, че е необходимо — отряза го безцеремонно съветничката по националната сигурност. „Тъпак такъв“, допълваше изражението на Лиз Елиът. — Израел има доста сериозни и осезаеми заплахи за сигурността си. Ролята ни за опазване на тази сигурност е sine qua non65 на споразумението.
— Боже милостиви — измърмори друг журналист.
— Допълнителните разходи ще бъдат компенсирани — каза президентът. — Съжалявам, че пак се връщам към идеологическите дрънканици от сорта на „как се отплаща правителството за разходите си“, но мисля, че ясно доказахме тезата си. Парите, хвърлени от правителството, не отиват на вятъра. Ако се наложи да увеличим леко данъците с цел запазване на световния мир, то американският народ без съмнение ще ни разбере.
Репортерите не пропуснаха тази реплика. Президентът възнамеряваше отново да увеличава данъците. Вече имаше две увеличения, свързани със запазването на мира. Това щеше да бъде третото. Но то щеше да бъде одобрено от Конгреса заедно с всичко останало — усмихна се една репортерка. Усмивката й не бе предизвикана само от това. Тя забеляза погледите, които президентът хвърля към съветничката си по националната сигурност, и се замисли. Точно преди заминаването за Рим репортерката на два пъти се бе опитвала да се свърже с Лиз Елиът у дома й. И в двата случая й отговори телефонният секретар. Можеше да се поровичка из историята. Можеше да подежури около къщата на Елиът на Калорама роуд и да провери колко често спи у дома си Лиз. Но… Но това не й влизаше в работата, нали? Не. Президентът нямаше съпруга. Бе вдовец. Личният му живот не биваше да става публично достояние. Не и докато бе достатъчно дискретен и не пречеше на работата му. Репортерката забеляза, че откритието й е останало тайна за другите. „Какво, по дяволите — помисли си тя. — Може би не е толкова лошо, че президентът и съветничката му по националната сигурност са необичайно близки. В крайна сметка подписването на Ватиканското споразумение премина чудесно…“
Генерал Бен Якоб четеше текста на договора в кабинета си. Той умееше добре да подрежда мислите си. Навикът бе едно от малкото предимства на параноята. На шестнадесетгодишна възраст Бен Якоб за пръв път бе взел оръжие в ръка, за да защитава родината си. От този миг бе започнал зрелият му живот. През всичкото това време светът бе достатъчно прост за разбиране. Имаше два вида хора: израелци и всички останали. Повечето от тези „останали“ бяха потенциални врагове. Имаше, разбира се, и съюзници, и приятели, но Израел разбираше приятелството доста едностранчиво. Ави бе провеждал пет операции в Америка срещу американците. „Срещу“ бе доста относителна дума. Ави никога не бе възнамерявал да стори зло на американците. Той просто искаше да знае някои неща, известни на правителството им, и да получи информация, от която Израел имаше нужда. Информацията и израелското оръжие никога нямаше да бъдат използвани срещу Америка, но въпреки това американците не обичаха да се разделят с тайните си. Това ни най-малко не смущаваше генерал Бен Якоб. Целта на живота му бе да защитава държавата Израел, а не да доставя удоволствие на когото и да било. И американците го разбираха. Затова понякога доброволно предоставяха информацията си на „Мосад“. Практиката бе такива обмени да стават неофициално. „Мосад“ също информираше американците, но доста по-рядко. Всичко се извършваше цивилизовано. Всъщност разузнавателните служби приличат на търговци, които продават на един и същ пазар. Понякога си помагаха, но никога не си вярваха.