Бок не каза нищо. Помещението бе твърде задимено, за да може да се види внезапно побледнялото му лице. Сякаш една след друга го бяха облели гореща вълна, изпусната от леярска пещ, и студена, дошла от Северния полюс. Той затвори очи за секунда, за да се овладее. Петра сигурно не искаше да го вижда воден от емоциите си в подобна операция. Бок отвори очи и погледна приятеля си.
— Истина ли е всичко това?
— Знам името на детектива. Знам и адреса му. Все още имам приятели — увери го Кайтел.
— Да, Ервин, сигурен съм, че е така. Трябва ми помощта ти за нещо.
— За каквото искаш.
— Знаеш добре защо сме в това положение.
— Зависи какво имаш предвид — отвърна Кайтел. — Разочарован съм от хората, които се оставиха да ги съблазнят по този евтин начин. Но, от друга страна, народът никога не е имал необходимата дисциплина, за да избере сам правилния път. Истинската причина за националното ни нещастие е…
— Американците и руснаците.
— Mein lieber Gunter85, дори и обединена Германия не може…
— Може. Ако ще променяме света според своите виждания, трябва жестоко да ударим по двамата си потисници.
— Но как?
— Има как. Засега не мога да ти кажа повече. Вярваш ли ми?
Кайтел пресуши халбата си и се облегна назад. Той бе помагал при обучението на Бок. На петдесет и шест години му бе твърде късно да променя представите си за света. Но все още не бе изгубил способността си отлично да преценява хората. Бок не се различаваше много от самия него. Гюнтер бе внимателен, безмилостен и високоефективен подривен деец.
— А какво ще правим с нашия приятел детектива?
Бок поклати глава.
— Въпреки удоволствието, което ще ми достави това занимание, ще трябва да се откажа от него. Сега не е време за лично отмъщение. Трябва да спасим движението и страната си.
„И не само нея“ добави наум Бок, но бързо прогони тази мисъл от главата си. Мозъкът му чертаеше огромен удар, зашеметяваща маневра. Тя можеше Гюнтер бе прекалено честен, за да каже дори и пред себе си „щеше“ да превърне света в по-приятно място. Какво точно щеше да стане след това, бе трудно предвидимо. Но нима в крайна сметка последиците имаха значение, ако той и приятелите му не направеха първата решителна крачка?
— Откога се познаваме? — усмихна се Кайтел. — От петнадесет години? От двадесет? Aber naturlich. Разбира се, че мога да ти вярвам.
— А на колко други можем да се доверим?
— Колко ти трябват?
— Не повече от десет. Но с нас двамата задължително трябва да сме десет.
Лицето на Кайтел помръкна: „Осем човека, на които можем да вярваме безрезервно…“
— Не мислиш ли, че рискуваме сигурността, Гюнтер? Какви по-точно трябва да бъдат тези хора?
Бок му обясни.
— Знам откъде да започна. Може и да се получи… Хора на моята възраст… и някои по-млади на твоята. Изискванията ти за физическата им подготовка не са големи, но не забравяй, че не можем напълно да контролираме тези хора.
— Както се изразяват едни мои приятели — усмихна се злорадо Гюнтер, — всичко е в Божиите ръце.
— Варвари — изсумтя Кайтел. — Никога не съм ги обичал.
— Ja doch86, та те не оставят човек дори да изпие една бира — усмихна се Бок. — Но те са силни, Ервин. Те са решени на всичко и са предани на делото.
— Чие е това дело?
— Дело, към което и ние принадлежим. Поне засега. Колко време ти е нужно за подготовката?
— Две седмици. Можеш да ме намериш…
— Не поклати глава Бок, твърде е опасно. Можеш ли да пътуваш? Следят ли те?
— Да ме следят? Всичките ми бивши подчинени работят за противниците, а освен това Бундеснахтрихтендийнст знае, че КГБ няма да се занимава с мен. Както виждаш, превърнал съм се в евнух.
— Добре, че всички евнуси не са като теб, Ервин. — Бок му подаде една пачка. — Ще се видим след две седмици в Кипър. Искам да бъдеш сигурен, че не са те проследили.
— Ще го направя. Все още не съм забравил как става, приятелю.
Фром се пробуди на разсъмване. Облече се бавно, като се стараеше да не събуди Трудл. През последните дванадесет часа тя бе показала повече женственост, отколкото през последните дванадесет месеца. Съвестта на Манфред му подсказваше, че вината за проваления им брак не е само нейна. За свое учудване Фром намери закуската си на масата.
— Кога ще се върнеш?
— Не знам. Вероятно след няколко месеца.
— Нима ще се забавиш толкова?
— Mein Schatz, причината, поради която съм там, са знанията и уменията ми, за които добре ми плащат.
Манфред си каза, че трябва да убеди Куати да й праща още пари. Докато имаше пари, жена му нямаше да нервничи.
— Не мога ли и аз да дойда с теб? — попита Трудл, а в гласа й се промъкнаха искрени нотки към мъжа й.