МАСЛО В ОГЪНЯ
— Guten Abend, Frau Fromm88 — каза мъжът.
— Кой сте вие?
— Петер Виглер от „Берлинер Тагеблат“. Ще можем ли малко да поговорим?
— За какво? — попита тя.
— Aber89… — посочи той дъжда, който се изливаше върху главата му, и госпожа Фром си спомни, че трябва да се отнася възпитано дори и към журналистите.
— Да, разбира се, заповядайте.
— Благодаря ви.
Той влезе и свали палтото си, което жената пое и окачи на закачалката. Мъжът бе капитан от Първо главно управление на КГБ (външното разузнаване). Тридесетгодишен, обещаващ млад офицер. Хубав, с дарба за чужди езици и с две висши образования — по психология и техническо. Вече бе преценил Трудл Фром. Паркираното пред вратата й ново ауди бе хубаво, но не и луксозно. Дрехите й — също нови — представителни, но не и набиващи се в очи. Тя бе горда и умерено алчна, но в същото време пестелива. Криеше нещо, но бе достатъчно пресметлива, за да съобрази, че ако го отпрати, ще събуди повече подозрение от всякакво обяснение. Той седна на един от столовете и зачака следващия й ход. Тя не му предложи кафе. Явно се надяваше да не остане дълго. Мнимият журналист се зачуди дали зад третото име в списъка му от десет души се крие нещо, за което си струва да докладва в Москва.
— Съпругът ви е свързан с атомната електроцентрала „Грайфсвалд-Норд“
— Беше. Както знаете, тя вече не работи.
— Точно така. Бих искал да разбера какво мислите вие, а и той по въпроса. Вкъщи ли е доктор Фром?
— Не, не е — отвърна леко притеснена тя.
„Виглер“ не реагира на отговора.
— Така ли? Мога ли да попитам къде е?
— По работа е.
— Тогава може би е по-добре да дойда отново след няколко дни.
— Може би. Защо не се обадите предварително?
Тонът на репликата привлече вниманието на офицера от КГБ. Тя криеше нещо и капитанът разбра, че информацията си струва да бъде научена.
На вратата отново се почука. Трудл Фром отиде да отвори.
— Guten Abend, Frau Fromm — каза някакъв глас. — Носим ви новини от Манфред.
Капитанът чу гласа и нещо му подсказа, че трябва да бъде нащрек. Каза си, че не бива да реагира. Намираше се в Германия, където всичко бе in Ordnung. Освен това можеше и да научи нещо…
— Аз, ъъъ, в момента имам гости — отвърна Трудл.
Следващото изречение бе прошепнато. Капитанът чу приближаващите се стъпки, но не побърза да се обърне. Грешката бе фатална.
Лицето, което видя, спокойно можеше да принадлежи на есесовец от безбройните филми за Втората световна война, с които бе израснал. Единствената разлика бе, че човекът не носеше черна униформа със сребърни ширити. Бе на средна възраст, със светлосини очи, в които нямаше никакви чувства. Лице на професионалист, което прецени неговото толкова бързо, че…
Трябваше да…
— Здравейте, тъкмо си тръгвах.
— Кой е този?
Трудл не успя да отговори.
— Аз съм журналист от…
Беше твърде късно. Отнякъде се появи пистолет.
— Was gibt’s hier?90 — поиска да знае той.
— Къде е колата ви? — попита мъжът зад дулото на пистолета.
— Паркирах я по-надолу по улицата. Аз…
— При всичкото свободно място пред къщата? Репортерите са мързеливи. Кой сте вие?
— Аз съм журналист от…
— Май че ни лъжете.
— И то право в очите — допълни другият мъж.
Капитанът познаваше лицето му отнякъде… Каза си, че не трябва да изпада в паника. Това също бе грешка.
— Слушайте внимателно. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще ви върнем след три часа. Ако ли не — сърдете се на себе си. Verstehen Sie?91
„Сигурно са офицери от разузнаването — помисли си капитанът. — Освен това са немци, което означава, че ще играят по правилата“ — помисли си той и направи последната грешка в една кариера, която само допреди минута изглеждаше доста обещаваща.
Куриерът от Кипър пристигна точно навреме. Той предаде пакета на друг мъж в едно от петте предварително определени места. Преди срещата всяко от тях бе наблюдавано в продължение на дванадесет часа. Получилият пакета вървя две пресечки и се качи на мотоциклет „Ямаха“, който подкара с бясна скорост. През тази местност и по такъв начин можеше да кара само човек с предварително освидетелствани психични отклонения. След два часа, напълно сигурен, че не са го проследили, мотоциклетистът предаде пакета. Въпреки че бе изпълнил задачата си, той продължи да обикаля с мотора още половин час, преди да се прибере у дома.
Гюнтер Бок взе пакета, отвори го и остана разочарован. Вместо в книга касетата бе замаскирана като обикновена видеокасета със записан на нея филм — „Огнени колесници“. Може би по този начин Ервин му предаваше някакво съобщение. Бок сложи касетата във видеото и я пусна. Той търпеливо изгледа няколко минута от филма, който имаше френски субтитри. Скоро Гюнтер разбра посланието на Кайтел. Ервин искаше да му покаже как работят професионалните разузнавачи. Бок превъртя деветдесетте минути на филма през кадър и едва тогава картината се промени.