— Точно така — прозя се Гусн, без да обръща внимание на думите на Фром. Той дори не се запита защо немецът е отговорил по този начин.
От своя страна Фром си отбеляза нещо наум. Паладий. Трябваше му малко паладий. Как бе могъл да го пропусне? Манфред изръмжа. Дълги часове на работа, ужасен климат, навъсени работници и помощници. Но за възможността, с която разполагаше, всяка цена изглеждаше ниска. Вършеше нещо, което са имали шанс да направят изключително малко хора на планетата. Освен това вървеше по същия път, по който бяха работили Ферми и останалите през 1944–1945 година. Възможността да премериш ръст с гигантите и да не изглеждаш смешен в сравнение с тях не се отдаваше често. Понякога се улавяше, че мисли за какво ще бъде използвано оръжието, но това всъщност нямаше значение. Не и за него. Е, сега имаше друга работа.
Немецът влезе в помещението с фрезоващата машина. Тук работеше друг екип оператори. Парчето берилий, което трябваше да бъде оформено сега, имаше най-сложна форма. То трябваше да бъде с вдлъбнатини, изпъкналости и други причудливи извивки. Разбира се, машината се ръководеше от компютър, но въпреки това бе държана под постоянно наблюдение през плексигласовите щитове, отделящи я от всичко останало. Затвореното пространство се проветряваше посредством електростатичен вентилатор. Нямаше смисъл металният прах да се изхвърля направо навън. Всъщност това дори криеше опасности. Електростатичните хранилища за отпадъчни и прах се намираха на два метра дълбочина в земята. Берилият не бе радиоактивен, но за плутония не можеше да се каже същото. А след берилия на машината щеше да бъде обработван плутоний. Така че провежданата в момента операция бе едновременно необходима за устройството и полезна трепи ровка за по-нататъшните задачи.
Когато преди няколко седмици Фром поръча фрезоващата машина, той не можеше да мисли за друго освен за нея. Управляваните от компютър инструменти се контролираха с лазер и осигуряваха прецизност, за която допреди пет години само можеше да се мечтае. Повърхността на берилия вече бе полирана, но това бе само първата фаза. Информацията, излизаща на машинния компютър, показваше отклонението в ангстрьоми96. Машинният нож се въртеше с 25 000 оборота в минута и не толкова изрязваше, колкото изгаряше неравностите. Отделни прибори следяха работата отново чрез компютър. Те едновременно измерваха отклонението и наблюдаваха признаците на изхабяване, които показваше ножът. В такъв случай машината автоматично спираше и острието се заменяше с ново. Въобще технологията бе прекрасна. Работата, която преди години се е вършела от специално обучени механици под ръководството на нобелови лауреати, сега се изпълняваше от микрочипове.
Корпусът на устройството вече бе готов. Той бе с елипсовидна форма дължина деветдесет и осем сантиметра и най-голяма широчина петдесет и два сантиметра. Изработен от стомана с дебелина един сантиметър, той трябваше да бъде със средна здравина. Задачата му бе да издържи на вакуума. Готови за монтиране бяха и различните по форма блокчета от полиетилен и полиуретанова пяна. Подобни устройства съчетаваха в себе си както най-твърди, така и най-крехки материали. Разбира се, бяха поизбързали, но, от друга страна, нямаше смисъл да се мотаят и да потриват ръце. На друга машина работниците се упражняваха да моделират цилиндъра от плутоний върху заготовки от неръждаема стомана. Правеха го за седми път. Въпреки прецизността на машините първите два опита се бяха оказали пълен провал — точно според очакванията на Фром. На петия път те вече бяха усвоили ПО голяма част от процеса. Шестият модел бе добър за работа, но не достатъчно добър за немеца. За изпълнението на цялата задача Фром имаше доста прост мислен модел — вече формулиран от НАСА при описанието на кацането на Луната. За да работи устройството както трябва, бе необходимо да се извършат серия от индивидуални действия, всяко от които със свръхчовешка точност. Той виждаше процеса като преминаване през няколко вратички. Колкото по-широка бе вратичката, толкова по-бързо щеше да бъде премината. Отклоненията влияеха слабо върху самите вратички. Фром искаше отклоненията да са равни на нула. Според него всяка част от устройството трябваше да се приближава до теоретичния модел точно толкова, колкото позволяваше използваната техника. Колкото по-близко до съвършенството се приближаваше, толкова повече се увеличаваше вероятността оръжието да задейства според очакванията… „А защо не и по-добре?“ — мислеше си част от него. Невъзможността да експериментира, неспособността да намери опитно разрешение на сложните теоретични проблеми го караха да усъвършенства оръжието от инженерна гледна точка. Да осигури няколко пъти по-голям енергиен бюджет от необходимия за проекта. Именно с това се обясняваше голямото количество тритий, което възнамеряваше да използва — почти пет пъти над обичайното за този модел устройства. Тук се появяваха и възможните отклонения. Запасът му от тритий вече бе престоял няколко години и някои от съставките му се бяха разпаднали на трихелий — определено нежелан изотоп на хелия. Но Фром смяташе да се справи с проблема, като филтрира трития през паладий и така да си осигури нужния заряд от тритий. Американските и съветските оръжейни инженери се измъкваха доста по-лесно, тъй като усилено експериментираха. Но Фром също имаше едно предимство. Той не трябваше да се грижи за ефектите, които можеше да има продължителното складиране върху устройството. Колкото и малко да изглеждаше това предимство пред американските и руските му съперници, Манфред бе решен да го използва в пълна степен. Както е с повечето предимства, и това си имаше обратна страна, но Фром бе сигурен, че напълно контролира бомбата. „Паладий — каза си той. — Не трябва да го забравям.“ Имаше достатъчно време.