Тогава защо се звериш в реката в два часа посред нощ, храбрецо?
Аз съм изпълнил дълга си“ — бунтуваше се съвестта на Джак.
„Кой ще го потвърди? Кого го е грижа?
Ами приятелите ми?
Е, страшно ти помогнаха, няма що. Но за какви приятели говориш? Кога за последен път си се виждал със Скип Тайлър или Роби Джексън? Приятелите ти в Ленгли? Защо не им довериш проблемите си, а?“
Утрото го изненада. Но изненадата от това, че е спал на канапето във всекидневната, бе още по-голяма. Джак се изправи и усети, че часовете, прекарани в сън, въобще не са се отразили благоприятно върху болките в мускулите. „Това не беше сън — каза си той на път към банята. — Просто не съм бил буден.“ Сънят означаваше почивка, а той се чувстваше изморен и с отвратително главоболие от евтиното вино, изпито предната вечер. Единственото хубаво нещо — ако можеше да се каже така — бе, че Кети все още спеше. Джак си направи кафе и изчака пристигането на Кларк до вратата.
— Виждам, че си прекарал поредния приятен уикенд — каза шофьорът още докато Райън се качваше в колата.
— Et tu98, Джон?
— Виж, господин заместник-директор, ако искаш да се будалкаш с мен, давай направо. Преди два месеца изглеждаше като препикано мушкато и състоянието ти се влошава, вместо да стане обратното. Кога за последен път си ходил на почивка? Сещаш ли се? Почивка означава да се махнеш от града за повече от два дни и може би дори да си помислиш, че си истински човек. Превърнал си се в скапан писарушка, който не смее да излезе от службата, защото може би няма да забележат отсъствието му.
— Кларк, ти наистина умееш да ми създаваш настроение още от сутринта.
— Виж, човече, аз съм просто охрана, но нищо не ми пречи да вземам охранителните си функции още по-сериозно. — Джон спря колата и я паркира. — Док, виждал съм го и преди. Хората просто прегарят. Ти си започнал да прегаряш. Запалил си свещта от двата края и по средата. Това е трудна работа дори и когато си на двадесет години, а ако не си забелязал, ти вече доста си ги попрехвърлил.
— Запознат съм с всички неудобства на напредващата възраст — опита усмивка Джак, за да покаже, че положението не е толкова страшно и Кларк излишно драматизира нещата.
Но ходът му се провали. Внезапно Кларк се сети, че съпругата на Райън не го бе изпратила на вратата. Може би имаше неприятности у дома? Е, за това вече не трябваше да се пита, нали? Лицето на Райън говореше красноречиво. Там бе изписано само изтощение. Явно го гризеше отговорността по управлението. Пък и всичките му усилия да наглежда стъпките на директора Кабът. Той не бе лош човек. Всъщност правеше всичко с най-добри намерения, само дето не знаеше какво точно върши. И така Конгресът разчиташе на Райън. Шефовете на оперативния и разузнавателния отдел също гледаха към него, за да ръководи действията им. Той не можеше да избяга от отговорността си и не притежаваше достатъчно здрав разум, за да види, че шефовете на отдели са в състояние да поемат повечето от черната работа, но предпочитат да я оставят на Райън. Няколко здрави подръпвания на юздите от кабинета на заместник-директора щяха да оправят всичко, но дали Кабът щеше да го подкрепи? Или може би недоносчетата в Белия дом щяха да решат, че Райън се опитва да вземе властта в свои ръце.
„Скапана политика!“ — изруга мислено Кларк. Политика в службата, политика в самата политика. У дома явно също нещо куцаше. Кларк не знаеше какво, но бе сигурен, че е така.
„Док, ти си прекалено добър човек за това!“
— Мога ли да ти дам един съвет?
— Давай — отвърна Джак, докато ровичкаше из куфарчето.
— Вземи си две седмици отпуск и иди в Дисниленд или на друго място. Върви някъде на плаж. Въобще махни се от града за известно време.
— Децата ходят на училище.
— Ами кажи им да не ходят, за бога. Или още по-добре — остави ги и идете някъде само двамата с жена ти. Не, ти не си такъв човек. Заведи ги да видят Мики Маус.
— Не мога. Ходят на училище…
— Та те са още в началното училище, а не в гимназията, док. Пропускането на две седмици, в които ще научат таблицата за деление и как се пише „къщовник“, няма да се окаже фатално за интелектуалното им развитие. Имаш нужда да се махнеш оттук, да презаредиш акумулатора и да послушаш птичките.
— Имам прекалено много работа, Джон.
— Защо не ме послушаш, по дяволите? Знаеш ли колко приятели съм погребал? Знаеш ли колко от хората, с които съм седял на една маса, никога не успяха да се оженят, да имат деца или пък къща на брега на езерото? Много, приятелче, твърде много. Те не успяха да постигнат дори половината от това, което ти вече имаш. А ти си постигнал всичко и сега усърдно се опитваш да легнеш на два метра под земята. И трябва да те предупредя, че ще успееш, док. След не повече от десет години, по един или друг начин ще успееш.