Райън се усмихна.
— Добре замислено, Джон…
— Знаех си, че ще ти хареса. Когато самолетът кацне, ще вкараме наш човек да прибере бутилката. Що се отнася до нея, ще я измайсторим така, че тапата да не може да се махне. Вероятно ще я закрепим с устойчиво лепило.
— А как ще я качим на борда в Мексико Сити?
— Динг ще се погрижи за това. Време е да добие опит в планирането на операции, а пък и сега задачата не е трудна. Моят испански е достатъчно добър, за да заблуди всеки испанец.
— Добре. Предполагам, че няма да можем да получаваме информацията директно.
— Няма начин — поклати глава Кларк. — Ще я получаваме закодирана. С помощта на високоскоростни записващи устройства бързо ще я прехвърлим в компютрите, които ще я изчистят. Налага се да го направим от съображения за сигурност. Хората в преследващия самолет не бива да знаят какво точно чуват… Може би ще кажем само на пилота, но май не виждам нужда и от това. Ще го изясня допълнително.
— След колко време ще разполагаме с окончателен материал?
— Да кажем, след два часа. Поне така твърди човекът от научно-техническия отдел. Знаеш ли кое е най-хубавото в цялата работа?
— Кое?
— Местата, в които не може да се монтира подслушвателна техника, се броят на пръсти и самолетите са между тях. Момчетата от научно-техническия отдел от сума ти време си блъскат главите как да го направят. Всъщност изобретението е дошло от флота. Проектът е бил строго секретен и сега никой не знае, че сме в състояние да го осъществим. Компютърните кодове са изключително сложни. Доста хора се опитват да постигнат същия резултат, но засега успехът за тях е само теория. Всъщност човекът, който се е справил, е служител на Агенцията за национална сигурност. Повтарям, сър Джон, никой не знае, че сме в състояние да го направим. Охраната им няма да заподозре нищо. Ако намерят предавателя, ще си помислят, че е аматьорска работа. Колкото до приемащото устройство на борда, то може да бъде полезно единствено на нас.
— То също ще предава и ще подсигурява другите, нали?
— Точно така. По този начин вече разполагаме с два източника на разпръскване. Единия в самия самолет, а другите два, предаващи вън от него.
Райън вдигна тост с чашата си за кафе.
— Добре, след като техническата страна изглежда в ред, искам оценка за осъществимостта на операцията.
— Ще я имаш, Джак. По дяволите! Колко е хубаво отново да си шпионин. Не искам да ми се сърдиш, но призванието ми не е да внимавам като квачка за теб.
— Аз също те обичам, Джон — засмя се Райън.
Не го бе правил от доста време. Ако успееха да проведат операцията, онази кучка Елиът можеше и да го остави на мира. Може би и президентът щеше да проумее, че истинските операции с истински оперативни офицери все още носят полза. Щеше да бъде малка победа.
25.
РЕШЕНИЕ
— И за какво са им тези? — попита вторият офицер и погледна към товарната палуба.
— Май ще ги използват за покрив на храм. Предполагам, че е доста малък — добави първият офицер. — Докога ще растат тези вълни?
— Щеше ми се да се движим по-бавно, Пит.
— Вече два пъти говорих с капитана. Той разправя, че трябвало да гоним разписание.
— Да отиде и да го каже на скапания океан.
— Предполагам, че не му е дошло наум. Нима има на кого да се оплачеш?
Вторият офицер, който в момента бе на вахта, изръмжа. Първият офицер — който бе и пръв помощник-капитан — бе дошъл на мостика, за да огледа положението. Това спадаше към задълженията на капитана, но Господарят на кораба в момента спеше.
„Джордж Макреди“ се бореше с десетметровите вълни и се опитваше да поддържа скорост от двадесет възела. Въпреки пълната мощност, с която работеха машините му обаче, това не му се отдаваше. Небето бе мастиленочерно, но луната все пак успяваше от време на време да надникне през дупките между облаците. Всъщност бурята едва сега започваше, но вятърът вече духаше със скорост седемдесет възела, а морето бушуваше още повече. Двамата офицери решиха, че се касае за обикновена за Северния Пасифик буря. Нищо обаче не бе в рамките на нормалното. Температурата на въздуха бе някакви си мизерни десет градуса по Фаренхайт106, а летящите пръски замръзваха във въздуха и тракаха по прозорците на мостика като сачми по време на ловния сезон. Единственото хубаво в цялата работа бе, че вълните се разбиваха в носа. „Джордж М“ бе товарен кораб, а не пътнически лайнер и не разполагаше със стабилизатори. Всъщност като цяло пътуването съвсем не бе лошо. Надстройката бе в задната част на кораба и това до голяма степен намаляваше клатенето, което обикновено се получава в бурно море. Освен това не позволяваше на офицерите да следят внимателно положението в предната част. Безбройните пръски, носещи се навсякъде, допълнително влошаваха видимостта.