Ервин Кайтел се приближи към двамата руснаци — редник и сержант.
— Добър ден — поздрави на немски той.
— Nicht spreche111 — отвърна руснакът. — Английски.
— Говорите английски, така ли?
— Да — кимна руснакът.
— Десет униформи — каза Кайтел и вдигна пръстите на двете си ръце, за да подсили думите.
— Десет?
— Десет. Искам всичките да са големи. С моя ръст — осведоми го Кайтел.
Той говореше руски перфектно, но предпочиташе да не си създава излишни главоболия.
— Искам да са с пагони на полковник. Всичките.
— Полковник? Полкови командири, да? Три звезди тук — потупа рамото си сержантът.
— Да — кимна Кайтел. — И да бъдат танкисти. За танк.
— Защо искаш — попита сержантът, за да покаже, че е добре възпитан.
Самият той бе танкист и доставянето на униформите не бе никакъв проблем.
— Ще правя филм. Телевизионен.
— Телевизия? — проблеснаха очите на руснака. — Колани, ботуши?
— Да.
Войникът се огледа на всички страни и понижи глас:
— Пистолети?
— Можеш ли да ми намериш?
Сержантът се усмихна и кимна енергично, за да покаже, че е сериозен търговец.
— Трябва пари.
— Да бъде руски пистолет. Правилен пистолет — поясни Кайтел с надеждата, че заваленият му английски ще бъде разбран.
— Да, мога да намеря.
— Кога?
— Един час.
— Колко ще струва?
— Пет хиляди марки без пистолет. Десет пистолет — още пет хиляди марки.
„Чист пладнешки грабеж“ — помисли си Кайтел. Той отново вдигна двете си ръце.
— Десет хиляди марки, да. Ще платя.
За да покаже сериозните си намерения, той извади пачка с банкноти но сто марки и пъхна една от тях в джоба на сержанта.
— Чакам един час.
— Аз идвам обратно след един час — каза сержантът и двамата войници изчезнаха.
Кайтел влезе в най-близката бирария и си поръча бира.
— Ако се бе случило само преди година, щях да си помисля, че са ми скроили клопка — забеляза той към един от колегите си.
— Чу ли за танка?
— За Т-80 ли? Да, защо?
— Вили Хайдрих го е купил за американците.
— Вили? — поклати глава Кайтел. — И колко са му дали?
— Петстотин хиляди марки. Тъпите американци! Всеки можеше да го свърши.
— Но те не го знаят — засмя се мрачно Кайтел. Петстотин хиляди марки бяха достатъчно пари, за да може бившият оберлейтенант Вилхелм Хайдрих да започне някакъв бизнес. Можеше например да си купи една бирария като тази и да изкарва много повече, отколкото му бяха плащали в Щази. Кайтел помнеше Хайдрих като един от най-обещаващите си подчинени. Сега момчето се бе продало, плюло на кариерата си, обърнало гръб на политическите си убеждения. С една дума, Хайдрих се бе превърнал в един от многобройните граждани на обединена Германия. Подготовката на разузнавач му бе помогнала да положи основите на бъдещето си и да ужили американците за последен път.
— Ами руснакът?
— Онзи, който е продал танка ли? Ха! — изсумтя колегата му. — Получил е два милиона марки. Сигурно е платил на дивизионния си командир, купил е мерцедеса и е вложил останалите в банката. Скоро след това частта му се завърна в Съветския съюз. Един танк повече или по-малко за цяла дивизия… Инспекторите може въобще да не са забелязали.
Двамата изпиха по още една бира, докато зяпаха телевизора — „отвратителен навик, прихванат от американците“, помисли си Кайтел. След четиридесет минути те излязоха и се отдалечиха един от друг, но така че да се виждат. В края на краищата всичко можеше да е клопка.