Райън погледна добродушно госта си и вътрешно се усмихна, че го е изненадал. Тайно се надяваше сред избраниците на Головко да бъде Олег Кирилович Кадишев, кодово име СПИНАКЪР23. В медиите той бе познат като един от най-брилянтните политици от претенциозното законодателно тяло, опитващо се да изгради нова система. Репутацията му на интелигентен и разумен човек прикриваше факта, че от няколко години Олег Кирилович получаваше заплата и от ЦРУ. Той бе най-добрият от всички агенти, завербувани от Мери Пат Фоли. „Играта продължава“ — помисли си Райън. Правилата бяха други. Светът бе друг. Но играта продължаваше. „И сигурно винаги ще продължава“ — каза си с известно съжаление Джак. Но по дяволите, Америка шпионираше дори Израел. Това се наричаше „наглеждане на нещата“, никога „провеждане на операция“. В противен случай хората му в Конгреса веднага щяха да се раздрънкат. „О, Сергей, имаш още толкова много да учиш!“
Последва обяд. Райън заведа Головко в служебния ресторант и руснакът каза, че храната е по-добра, отколкото в КГБ. Това, разбира се, учуди Джак. Заместник-председателят разбра, че доста от висшите служители на ЦРУ искат да се срещнат с него. Шефовете на отдели и заместниците им чакаха на опашка, за да се ръкуват и да се снимат с него. Най-накрая последно обща снимка, след която Головко се отправи към колата си. Когато руснакът си замина, хората от научно-техническия отдел заедно с тези от охраната прегледаха всеки сантиметър от коридорите, по които бяха минали Головко и бодигардът му. След като не намериха нищо, те претърсиха още веднъж. И още веднъж. И накрая за последен път. Едва тогава решиха, че руснакът не се е възползвал от възможността да играе собствената си игра. Един от служителите на научно-техническия отдел с горчивина отбеляза, че вече просто не е същото.
Споменът за забележката накара Райън да се усмихне. Нещата се развиваха дяволски бързо. Той зае седалката си и стегна колана. VC-20 наближаваше Алпите и сигурно щеше да има въздушни дупки.
— Искате ли вестник, сър? — попита стюардесата.
Тя бе женена и бременна. Бременен сержант! Джак се почувства неудобно.
— Какво имате?
— „Интернешънъл Трибюн“.
— Чудесно!
Райън взе вестника и за малко не подскочи. Ето го, на първа страница. Някакъв тъпанар бе разпространил снимките. Головко, Райън и директорите на научно-техническия, оперативния, административния, архивния и разузнавателния отдел седнали на голяма маса. Разбира се, хората и заеманите от тях длъжности бяха известни, но…
— Снимката не е много добра, сър — забеляза с усмивка сержантката.
Райън не можа да скрие раздразнението си.
— Кога трябва да постъпите в родилното отделение, сержант?
— След пет месеца, сър.
— Е, поне ще родите детето си в доста по-добър свят от този, в който живяхме ние. Защо не седнете да си починете? Не съм достатъчно разкрепостен, за да позволя да ме обслужва бременна дама.
„Интернешънъл Хералд Трибюн“ е джойнт венчър24 от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Той бе най-сигурният път, по който американците в Европа можеха да следят резултатите от мачовете и развитието на клюките. Сега той уверено навлизаше в бившия Източен блок, за да обслужва американските бизнесмени и туристи, прииждащи към тези страни. Местното население също го купуваше, за да поддържа английския си и да следи по-отблизо събитията в Америка. Повече откогато и да било Щатите се превръщаха в очарование за хората, опитващи се да подражават на начина на живот, който ги бяха учили да мразят. Освен това вестникът се оказа най-доброто информационно средство за бившите комунистически страни. Скоро всички го купуваха, а американското ръководство продължаваше да разширява пазара си.
Един от редовните читатели бе Гюнтер Бок. Преди няколко месеца, предупреден от приятел, служил в бившата Щази, той доста набързо бе напуснал източната част на Германия. Сега живееше в София, България. Заедно с жена си Петра Бок бе участвал в бандата „Баадер-Майнхоф“ като групов командир. След разбиването й от западногерманската полиция двамата постъпиха във фракция „Червена армия“. Двата опита за арест от страна на Бундескриминаламт го бяха изплашили и през чешката граница Бок се прехвърли в ГДР. Там заживя тихо и спокойно. С нова самоличност, нови документи и редовна работа — всъщност въобще не ходеше там, но служебните списъци бяха in Ordnung25 — той мислеше, че е в безопасност. Нито Гюнтер, нито Петра бяха взели на сериозно народното вълнение, което свали правителството на Германската демократична република, но сметнаха, че ще могат да живеят и при новия режим. Пропуснаха да се съобразят и с нападението срещу щабквартирата на Щази. То завърши с унищожаването на милиони документи. Но много от материалите оцеляха. Между хората, нападнали сградата, имаше и агенти на Bundesnachrichtendienst — западногерманските специални служби, — които бяха в първите редици и знаеха кои точно стаи трябва де се разбият. Само след няколко дни членовете на Фракция „Червена армия“ започнаха да изчезват. В началото бе трудно да е установи. Телефонната мрежа на ГДР бе в отвратително състояние и човек трудно можеше да се свърже с някого. Освен това бившите им другари постоянно сменяха квартирите си поради съображенията за сигурност. Но когато поредното приятелско семейство не дойде на срещата им за вечеря, Гюнтер и Петра усетиха опасността. Твърде късно. Докато Бок непрекъснато кроеше планове как да напуснат страната, петима тежко въоръжени командоси от GSG-9 разбиха вратата на апартамента им в Източен Берлин. Завариха Петра Бок да кърми една от двете си дъщери близначки. Колкото и умилителна да бе тази сцена обаче, командосите не се разчувстваха. Те добре знаеха, че Петра Бок е убила трима западногермански граждани, единият от които по особено мъчителен начин. Сега тя се намираше в един от затворите със строг режим, където излежаваше доживотна присъда. А в Германия „доживотна“ значеше, че напускаш затвора в ковчег или въобще не го напускаш. Близначките бяха осиновени от един мюнхенски полицейски капитан и бездетната му жена.