— Контакт… на три-пет-две… разстояние седем хиляди и шестстотин метра.
Всички чакаха данните от няколко минути.
— Готови за торпеден залп. Разстояние на активиране — четиристотин метра. — Дубинин вдигна глава. Не знаеше защо самолетът над главите им все още не ги бе нападнал повторно.
— Готови сме! — обади се след момент офицерът от торпедния отсек.
— Огън! — заповяда Дубинин.
— Капитане, получаваме свръхнискочестотно съобщение — обади се свързочникът.
— Това сигурно е съобщението, което оповестява края на света — въздъхна капитанът. — Е, ние поне успяхме да стреляме, нали?
Щеше да е чудесно, ако залпът им бе спасил нечий живот, но Дубинин знаеше, че не е така. Той просто щеше да позволи на съветската армия да убие повече американци, което не бе същото. Атомното оръжие бе ужасно нещо.
— Ще се потапяме ли?
Дубинин поклати отрицателно глава.
— Не. Вълнението на повърхността явно им създава повече проблеми, отколкото очаквах. В края на краищата ще се окаже, че тук е по-безопасно. Дясно на борд, курс нула-девет-нула. Увеличете скоростта до десет възела.
Свързочникът пак се обади:
— Приехме петбуквен код: „Прекратете всякакви стълкновения!“
— Антенна дълбочина. Веднага!
Мексиканските полицаи се оказаха много отзивчиви и правилният испански на Кларк и Чавес още повече ускори процеса. Четирима цивилни детективи зачакаха заедно с офицерите от ЦРУ в аерогарата, докато други четирима въоръжени полицаи заеха позиции около тях.
— Не разполагаме с достатъчно хора, за да проведем операцията както трябва — забеляза най-старшият от мексиканците.
— Най-добре е да ги изчакаме вън от самолета — каза Кларк.
— Muy bien, Senor118. Дали са въоръжени?
— По-скоро не. Пътуването с оръжие по въздуха е опасно.
— Това свързано ли е с… Денвър?
Кларк го погледна и кимна.
— Така смятаме.
— Ще е интересно да видим как изглеждат хора като тях.
Детективът имаше предвид очите. Той вече бе разгледал снимките. DC-10 спря пред терминала и изключи двигателите си. Той се придвижи още няколко метра по-напред, за да се изравни със стълбичката.
— Летят в първа класа — каза без нужда Джон.
— Да. От компанията ни съобщиха, че в първа класа има петнадесет пътници. Наредихме на служителите да не пускат останалите. Ще видите, че си знаем работата, господин Кларк.
— Не се и съмнявам, че е така. Извинете, ако съм създал подобно впечатление, teniente119.
— Вие сте от ЦРУ, нали?
— Не мога да говоря по този въпрос.
— В такъв случай е така. Какво ще правите с тях?
— Ще си говорим — отвърна просто Кларк.
Стюардът отвори вратата на самолета. Двама полицаи застанаха от двете й страни с разкопчани шлифери. Кларк се помоли да няма стрелба. Хората започнаха да излизат и посрещачите както обикновено се развикаха.
— Бинго — каза тихо Кларк.
Полицейският лейтенант оправи вратовръзката си, за да даде знак на хората си до вратата. Те последваха последните двама пътници от първа класа. Кларк забеляза, че Куати е доста пребледнял. Може би бе пътувал зле. Кларк прескочи въжето, зад което трябваше да стоят посрещачите. Чавес го последва. Той бе широко усмихнат и махаше енергично към някакъв пътник, който го гледаше с нескрита изненада.
— Ернесто! — извика Джон и се спусна към него.
— Страхувам се, че грешите…
Кларк подмина американеца.
Замаян от полета и успокоен от мисълта, че са избягали, Гусн не успя да реагира навреме. Когато се опита да направи нещо, някой го блъсна в гърба. Той падна и усети пистолета, опрян в тила му. Преди да го изправят на крака, белезниците щракнаха около китките му.
— Да ме вземат мътните, ако не си човекът с книгите! — каза Чавес. — Не срещаме за пръв път, красавецо!
— Куати — каза Джон на другия. И двамата вече бяха претърсени. Не носеха оръжие. — Отдавна исках да се срещна с теб.
Кларк извади билетите им. Полицаите щяха да приберат багажа. Изведоха ги бързо. Туристите и бизнесмените не успяха да забележат нищо. Едва по-късно разбраха за случката от посрещачите си.
— Чудесно свършена работа, лейтенант — обърна се Джон към най-стария офицер.
— Както вече ви казах, знаем си занаята.
— Можете ли да се обадите в посолството и да предадете, че сме ги хванали живи?
— Разбира се.
Осемте мъже изчакаха в една стая, докато пристигне багажът. Вътре можеше да има някакви доказателства, пък и не бързаха за никъде. Мексиканският лейтенант внимателно огледа лицата на двамата араби, но не откри нищо повече или по-малко човешко от това, което виждаше в лицата на хилядите други убийци. Фактът малко го разочарова, въпреки че той бе твърде опитен полицай, за да си позволява това. Багажът бе претърсен, но освен няколко опаковки успокоителни — които не бяха наркотици — нямаше нищо интересно. Полицаите ги закараха до гълфстрийма с един микробус.