— В такъв случай сигурно няма да имаш нищо против да изчакаш.
— Значи без аванси. Дори ако говорим като професионалисти?
— Особено пък ако говорим като професионалисти.
Джак пиеше направо от бутилката. Погледна менюто и видя, че е на иврит.
— Предполагам, че ще трябва да се доверя на твоя вкус… Ах, този глупак!
„И преди съм сърбал попарата, надробена от другите, но никога не е била толкова гореща.“
— Алден — констатира Ави. — С него сме почти връстници. Боже мой, не е ли разбрал, че опитните жени са и по-надеждни, и по-сръчни? — Дори и по сърдечните въпроси генералът показваше завиден професионализъм.
— Можел е просто да обръща повече внимание на жена си.
— Постоянно забравям, че си ревностен католик — ухили се Бен Якоб.
— Въпросът не е там, Ави. Кой глупак може да иска повече от една жена в живота си? — попита с каменно изражение Джак.
— С него е свършено. Такава е оценката на посолството ни. — „Но какво означава това?“
— Може и да си прав. Никой не е искал мнението ми. Аз наистина уважавам този човек. Той дава отлични съвети на президента. Вслушва се в думите ни и когато не е съгласен с управлението, обикновено има сериозни мотиви. Преди шест месеца ме завари неподготвен. Просто е брилянтен. Но да се държи по този начин… е, всички сме грешни. Каква тъпа причина да загубиш такава работа. Не може ли да си държи панталоните закопчани. — „И какво време избра само“ — ядосваше се Джак.
— Такъв тип хора не са за правителствена служба. Компрометират се твърде лесно.
— Руснаците вече не прибягват до подобни номера… Пък и момичето е еврейка, нали? Някой от вашите ли е, Ави?
— Доктор Райън! Нима съм способен на такава постъпка?
Ако мечките можеха да се смеят, то смехът им сигурно щеше да прилича на боботенето на Ави Бен Якоб.
— Вярно, как не се сетих. Ако бяхте вие, щеше да има и опит за изнудване.
Забележката на Джак почти премина границите на благоприличието. Генералът присви очи.
— Това не е наша операция. Да не мислиш, че сме луди? Алден ще бъде заменен от доктор Елиът.
Райън вдигна поглед от бирата си. Не беше се сетил за това. „Мамка му…“
— Тя не е само твоя приятелка, но и наша — забеляза Ави.
— На колко министри си противоречил през последните двадесет години, Ави?
— На нито един, разбира се.
Райън изсумтя и довърши бутилката.
— Какво точно каза преди малко? Онази част за говоренето между професионалисти. Помниш ли?
— И двамата сме в един и същи бизнес. Понякога, ако имаме късмет, се вслушват в думите ни. А понякога ни слушат и когато не сме прави…
Генерал Бен Якоб не отклони твърдия си спокоен поглед от лицето на Райън при тези думи. Той истински харесваше Джак като човек и професионалист, но личните чувства нямаха място в разузнаването. Ставаше нещо фундаментално. Скот Адлер бе ходил в Москва. След това двамата с Райън бяха посетили кардинал Д’Антонио във Ватикана. По първоначалния план Адлер и Райън трябваше да се срещнат с израелския външен министър, но изненадващата faux pas32 на Алден бе променила положението.
Дори и за професионален разузнавач Ави Бен Якоб бе информиран доста добре. На въпроса дали Израел е най-стабилният съюзник на Америка в Близкия изток Райън бе започнал да говори глупости. Ави прецени, че това е нормално за един историк. Но каквото и да мислеше Райън, повечето от американците гледаха на Израел точно по този начин. В резултат израелците знаеха за вътрешните работи на американското правителство повече от всяка друга страна в света. Дори повече от англичаните, които поддържаха формални връзки с американската разузнавателна централа.
Източниците на генерал Бен Якоб го информираха, че зад цялата операция стои именно Райън. Това му прозвуча невероятно. Джак бе доста умен, почти колкото Алден, но не можеше да надскочи ролята си на слуга. Предпочиташе вместо актьор да е декор на политическата сцена. Освен това американският президент не го харесваше и не криеше факта от обкръжението си. Ави знаеше също, че Елизабет Елиът открито мрази Райън. Причината бе някаква случка преди изборите. Незначителна подробност или остри думи. Е, министрите бяха пословично докачливи. „Не като нас с Райън“ — помисли си генерал Бен Якоб. И двамата неведнъж бяха гледали смъртта в очите. Може би ги сближаваше именно това. Нямаше нужда да мислят по един и същ начин. Важно бе взаимното уважение, което изпитваха.
Москва, Рим, Тел Авив, Рияд. Какво можеше да се заключи от това?
Скот Адлер бе човек на държавния секретар Талбът. Добре известен с професионалните си достойнства на дипломат. Талбът също бе умен. Макар и да не впечатляваше с нещо особено, президентът Фаулър се бе обградил с първокласен кабинет и лични съветници. „С изключение на Елиът“ — поправи се Ави. Талбът използваше заместника си Адлер за подготвителните работи. А когато преговаряше самият той, Адлер неотлъчно го следваше.