Мотото на Рикс бе това на ракетоносците — „КРИЕМ СЕ ГОРДО“ (което е по-благозвучната версия на „МОРСКИ КОКОШКИ“). Ако не могат да те намерят, значи не могат и да те нападнат. Ракетоносците не кръстосваха океана, за да си търсят белята. Работата им бе да я избягват. Всъщност ракетните подводници въобще не бяха предназначени за сражения. Фактът, че Манкузо не напомни на Росели за това, удиви Рикс.
Но трябваше да се съобразява с обстановката. Манкузо не само не бе порицал Росели, но даже го бе похвалил.
Манкузо му бе ескадрен командир и имаше два медала за отлична служба.
Не бе много честно, че един специалист по ракетоносци трябва да работи за някакво си „атакуващо“ недоносче, но какво да се прави. Той явно бе човек, изискващ от капитаните си агресивност. Пък и освен това именно Манкузо щеше да оценява работата му. В крайна сметка единствено оценката имаше значение. Рикс бе амбициозен мъж. Искаше да стане ескадрен командир. След това щяха да дойдат службата в Пентагона, контраадмиралското звание, командването на подводна група. Например тази в Пърл Харбър — Рикс обичаше Хаваите. После новата служба в Пентагона. Рикс бе предначертал кариерата си още като лейтенант. Докато следваше правилата на играта по-точно от всеки друг, той нямаше да се отклони от предначертания си път.
Макар че в плана му не влизаше да работи за бивш капитан на атакуваща подводница. Но се налагаше да свикне. Е, поне знаеше как да го стори. Ако онази „Акула“ се появеше и при следващия патрул, той щеше да повтори действията на Росели, но доста неумело. Трябваше. Манкузо го очакваше, а Рикс знаеше, че трябва да се състезава с още тринадесет други капитани на ракетоносци. За да получи командването на ескадрата, трябваше да е най-добрият от всичките четиринадесет. А за да бъде най-добрият, трябваше да впечатли командира на ескадрата. Добре, значи, за да продължи предначертания си път, следван вече двадесет години, трябваше да направи няколко нови неща. Рикс не бе възхитен от идеята, но кариерата стоеше над всичко, нали? Знаеше, че му е писано някой ден да има адмиралски флаг в кабинета си в Пентагона. И този ден не бе далеч. Щеше да направи каквото трябва. А с адмиралския флаг идваха секретарките, шофьорът и запазеното място в огромните паркинги на Пентагона. Идваха служби, ускоряващи кариерата. И ако имаше късмет, щеше да се настани в кабинета на началника на морските операции. Или още по-добре в този на директора на флотските реактори. Постът на директора бе по-нисък от този на началника на морските операции, но за сметка на това несменяем за цели осем години. Рикс знаеше, че е по-подготвен именно за директор. Пък и директорът чертаеше политиката на цялата ядрена система. Директорът на флотските реактори пишеше правилата. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да ги следва. Също както Библията сочеше пътя за спасение на християни и евреи, правилата водеха към адмиралския флаг. Рикс познаваше правилата. Той бе отличен инженер.
„Все пак Дж. Робърт Фаулър е човек“ — каза си Райън. Съвещанието се провеждаше в Белия дом на етажа със спалните. Климатичната инсталация в Западното крило се бе повредила, а слънцето, припичащо през прозореца на Овалния кабинет, го правеше почти неизползваем. Седяха в една от големите всекидневни, която президентът обичаше да използва като гостна за неофициалните си вечери, давани за „тесен кръг“ от петдесет човека. Старите столове бяха наредени около голяма маса. Фреските по стените представляваха странна смесица от исторически сцени. Обстановката предразполагаше към официалност. Фаулър не бе свикнал да има украса в кабинета си. Той бе започнал кариерата си като федерален прокурор, за да продължи като адвокат. Преди да се хвърли с главата надолу в политиката, бъдещият президент бе защитавал не един престъпник. Бе свикнал да работи в обикновена обстановка с разхлабена връзка, разкопчана яка и навити до лактите ръкави. Райън намираше този факт за странен, тъй като Фаулър бе доста педантичен и строг с подчинените си. Още по-странно бе, че президентът влезе в стаята със спортната притурка на „Балтимор Сън“, който предпочиташе пред местните вестници. Президентът Фаулър бе заклет футболен запалянко45. Контролните мачове, предшестващи сезона в Националната футболна лига, вече бяха история и сега той проучваше готовността на отборите за първенството. Заместник-директорът на Централното разузнаване Повдигна рамене и свали сакото си. Джак знаеше, че президентът не крие повече изненади от всички останали хора, но странностите в характера му Обикновено бяха непредвидими.