Но той вече работеше. В крайна сметка „Планът Фаулър“ бе идея на Джак. Именно Щатите трябваше да пробият омагьосания кръг и да намерят изход от положението. И двете страни вярваха в Америка — репутация, спечелена както с американска кръв, така и с големи парични суми. Америка трябваше да гарантира мира. Мир, смятан за справедлив от всички засегнати страни. Уравнението за постигането на целта бе едновременно просто и сложно. Принципите можеха да бъдат изразени в няколко реда. Детайлите по изпълнението щяха да се вместят в малка книжка. Що се отнасяше до парите, то необходимият закон щеше да бъде одобрен от Конгреса независимо от размера на разходите. Още повече че преди няколко дни бе успял да убеди Саудитска Арабия да поеме една четвърт от тях. В замяна на това арабите щяха да получат нова пратка висококачествено оръжие. За това пък се бе погрижил Денис Банкър. Двамата с държавния секретар бяха свършили работата си превъзходно и Райън го знаеше. Каквито и грехове да имаше президентът, двама от най-важните членове на администрацията му — и двамата близки негови приятели — бяха най-добрият екип, който Джак бе виждал. През последната седмица този екип чудесно бе служил както на президента, така и на страната си.
— Планът ще проработи — каза тихичко Джак. — Може би, може би, може.
Той погледна часовника си. След около три часа трябваше да представи доклад върху него.
Куати намръщено гледаше телевизора. „Нима е възможно?“ Историята казваше „не“, но…
Но Саудитска Арабия бе спряла да праща пари, прелъстена от помощта, оказана й от Америка по време на Иракската война. И организацията му бе заложила на губещ кон. Бойците вече чувстваха ограничените си финансови възможности, въпреки че предвидливо бяха спестявали пари от предишни поколения. Швейцарските и другите европейски банкери осигуряваха значителен приток на средства, тъй че ограниченията бяха повече от психологическо естество. Но за арабите, както и за всеки политически ум, психологията бе действителност.
Куати знаеше, че сега въпросът е дали американците ще окажат реален натиск върху ционистите. Никога досега не го бяха правили. Те дори бяха позволили израелците да нападнат американски военен кораб. И не само това. Бяха им простили още преди раните да спрат да кървят. Още преди да умре последната жертва. Докато американските военни трябваше с нокти и зъби да изтръгват всеки нужен им долар от Конгреса, политическите им проститутки си счупваха краката да носят оръжие на евреите. Америка никога, по никакъв начин не бе притискала Израел. Именно на това се дължеше оцеляването им, нали? Докато в Близкия изток нямаше мир, неговата мисия бе една: унищожаването на еврейската държава. Без това…
Но размириците в Близкия изток съществуваха още от преди раждането му. Можеха да се премахнат, но само ако…
„Сега настъпи моментът на истината“ — каза си Куати и протегна изморените си и болни крайници. Какви бяха изгледите за унищожаването на Израел? То не можеше да дойде отвътре. Не и докато Америка подкрепяше евреите. Не и докато арабските държави бяха разединени.
А руснаците? Проклетите руснаци! Докато Фаулър изнасяше речта си, те стояха и го гледаха като покорни кучета.
Беше възможно. Мисълта плашеше Куати не по-малко от раковата му диагноза. Той се облегна на стола и затвори очи. Ами ако американците натиснеха евреите? Ами ако руснаците подкрепяха този абсурден нов план? Ами ако израелците се поддадяха на натиска? Ами ако палестинците сметнеха, че отстъпките на Израел са точно това, което им трябва? Планът можеше да проработи. Ционистката държава можеше да продължи да съществува. Палестинците можеха да останат доволни от новата си земя. Можеше да се установи modus vivendi47.