— Правят ни номер — настоя министърът на отбраната.
— Ако е така, то номерът им е дяволски умен — каза Бен Якоб.
— И ти вярваш на тези бръщолевения, Ави? Ти?
Преди доста години Ави бе най-добрият батальонен командир на Рафи Мандел.
— Не знам, Рафи.
Заместник-директорът на „Мосад“ никога не бе разбирал по-добре значението на думата „заместник“. Не бе лесно да говори от името на шефа си.
— Оценката ти? — попита спокойно министър-председателят. Той бе решил, че все пак някой на масата трябва да е спокоен.
— Американците са напълно искрени — отвърна Ави. — Желанието им е да осигурят осезателна гаранция. Договорът за взаимна защита и настаняването на частите им тук не подлежат на съмнение. От чисто военна гледна точка…
— Аз ще говоря за защитата на Израел! — изръмжа Мандел.
Бен Якоб погледна бившия си командир.
— Рафи, ти винаги си имал по-висок чин от мен, но аз съм убил полагащата ми се част от враговете ни и ти го знаеш.
Ави направи малка пауза, за да успокои обстановката. Когато заговори, ГЛасът му прозвуча отчетливо и безстрастно. Въпреки че емоциите му бяха не по-малки от тези на Мандел, разумът взе връх.
— Американските военни части са доста сериозна сила. Става въпрос за увеличаване на военновъздушната ни мощ с около двадесет и пет процента. А танковата им част е по-добра и от най-силната ни бригада. Още повече, че не виждам как някога частите им могат да бъдат изтеглени оттук. Нашите приятели в Америка никога няма да го позволят.
— И преди са ни изоставяли — забеляза студено Мандел. — Можем да разчитаме единствено на себе си.
— Рафи — обади се отново министърът на външните работи, — къде ще ни отведе това? Двамата с теб и друг път сме се борили рамо до рамо, и то не само в тази стая. Нима борбата ще продължава вечно?
— Ако ще подписваме лош договор, по-добре да не подписваме нищо!
— Съгласен съм — каза министър-председателят. — Но колко лош е този договор?
— Всички сме чели проекта. Ще предложа някои малки промени, но мисля, че е време, приятели — обади се министърът на външните работи. — Съветът ми е да приемем плана „Фаулър“ със следните условия. — Той ги прочете.
— Ще ги гарантират ли американците, Ави?
— Ще се оплакват, че парите са много, но приятелите ни в Конгреса ще се съгласят. Тогава мнението на президента Фаулър ще е без значение. Те ще признаят историческите ни завоевания и ще се опитат да направят нашите граници сигурни.
— Тогава ще подам оставка — изкрещя Рафи Мандел.
— Не, Рафи, няма да го направиш — отвърна министър-председателят, по-уморен от театралниченето на своя колега. — Ако подадеш оставка, сам си отрязваш обратния път. Сигурно някога отново ще поискаш да заемеш това място, но оставката ти сега ще означава, че никога повече няма да се върнеш тук.
Мандел почервеня като домат.
Министър-председателят огледа стаята.
— И така, какво е мнението на правителството ни?
След четиридесет минути телефонът на Джак иззвъня. Това бе най-секретната линия, която не минаваше през Нанси Къмингс. Джак го вдигна.
— Райън?
Той послуша няколко минути, като през това време си водеше бележки.
— Благодаря.
Заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването премина през канцеларията на Нанси, зави наляво и влезе в по-голямата стая на Маркъс Кабът. Той лежеше на кушетката в далечния ъгъл. Също като предшественика си — съдията Артър Мур — Кабът обичаше от време на време да изпушва по една пура. Шефът бе свалил обувките си и четеше някаква папка, отбелязана с раирана лента. Още едно секретно досие в сграда, където човек не можеше да се размине от тях. Кабът свали папката и червеното му закръглено лице, приличащо на вулкан, проследи приближаването на Райън.
— Какво има, Джак?
— Току-що говорих с израелските ни приятели. Кабинетът им е приел плана с няколко изменения. Ще пристигнат на преговорите в Рим.
— И какви са тези изменения?
Райън му подаде бележника си и Кабът набързо ги прегледа.
— Двамата с Талбът сте имали право.
— Да. Трябваше да го оставя да говори вместо мен.
— Добър удар. Не си успял да предвидиш само едно нещо.
Кабът стана и обу обувките си. След това се приближи към бюрото и вдигна слушалката.
— Кажете на президента, че ще се срещнем в Белия дом, след като се върне от Ню Йорк. Искам Талбът и Банкър също да присъстват. Предайте му, че работата потръгна.
Директорът постави слушалката обратно на вилката. След това доволно се огледа с пурата в уста. Явно се опитваше да подражава на Джордж Патън50, който според Райън никога не бе пушил.
50
Джордж Патън (1885–1945) — американски генерал, участвал във Втората световна война. — Бел.прев.