— А какво ще кажеш за израелците? — попита Джак и затвори куфарчето с документите.
— С тях съм работил един-два пъти. Всъщност много повече, док. Главно в Ливан. Разузнавачите им са истински професионалисти. Малко надути и самоуверени, но онези, с които работих, имаха причини да се надуват. Разсъждават така, сякаш се намират в обсадена крепост. „Ние и всички останали.“ Нали разбираш? — обърна се Кларк. — Това е голямата трудност.
— Какво искаш да кажеш?
— Че трябва да ги разубедиш. Няма да е лесно.
— Не е. Иска ми се да се събудят и да разберат в какво се е превърнал светът — измърмори Джак.
— Док, трябва да ги разбереш. Те всички се чувстват като войници на предната линия. Какво очакваш? По дяволите, човече, цялата им страна е като мишена за другите. Мислят по същия начин, по който и ние във Виетнам. Има два вида хора — твоите и всички останали — поклати глава Джон Кларк. — Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да го обясня на хората във Фермата55? Това е основният начин за оцеляване. Израелците мислят така, защото просто не могат да си позволят друго. Нацистите избиха милиони евреи, а ние не си мръднахме и пръста, за да им помогнем. Е, по онова време може би наистина не сме могли да постъпим другояче. Макар че винаги съм се питал дали не сме били способни да се справим с Хитлер, ако наистина сме искали. Както и да е. Съгласен съм, че трябва да надживеят тези чувства, но ние искаме дяволски много.
— Може би трябваше да бъдеш с мен, когато говорих с Ави — забеляза Джак и се прозя.
— Генерал Бен Якоб ли? Той трябва да е доста сериозно и кораво копеле. Войниците му го уважават, а това говори много. Съжалявам, че не съм бил с теб, шефе, но двете седмици риболов ми дойдоха добре.
Дори и закоравелите войници като Кларк получаваха отпуска.
— Ясно, господин Кларк.
— Хей, днес следобед трябва да поотскоча до Куантико, за да се поупражнявам малко с пистолета. Едно леко разтоварване съвсем няма да ти навреди. Защо не дойдеш с мен? Ще ти намеря чудесна „Берета“, с която да си поиграеш.
Джак се замисли над предложението. Звучеше добре. Всъщност звучеше чудесно. Но… Но имаше твърде много работа.
— Нямам време, Джон.
— Ясно, сър. Не спортуваш, пиеш дяволски много и изглеждаш като фъшкия, доктор Райън. Това е професионалното ми мнение.
„Снощи Кети ми каза долу-горе същото, но Джон си няма и понятие колко лошо е положението.“ Джак се загледа през прозореца към светлините на къщите. Държавните служители, които живееха в тях, вече ставаха за работа.
— Прав си. Трябва да взема мерки по въпроса, но днес просто нямам време.
— Какво ще кажеш тогава да побягаме утре по обед?
— Трябва да обядвам с шефовете на отдели — парира го Райън.
Кларк млъкна и се съсредоточи в шофирането. Кога ли най-после този глупак щеше да прогледне? Макар и да бе интелигентен човек, той просто оставяше работата да го изяде.
Президентът се събуди и видя морето от разпилени руси коси по гърдите си. Обгръщаха го две нежни женски ръце. Имал бе и по-лоши утрини. Запита се защо е чакал толкова дълго. Тя бе напълно достъпна от… Господи, от години. Въпреки средната си възраст Лиз бе фина и хубава. Толкова, колкото един мъж можеше да желае. А президентът бе мъж с естествени мъжки нужди. Жена му Мериан храбро се бе борила със склерозата в продължение на години. В крайна сметка болестта надделя, но едва след като напълно разруши жизнерадостната, очарователна и интелигентна жена. Фаулър си спомни, че тя бе светлината на живота му. Някогашният губернатор на Охайо бе почти изцяло нейно творение. Но той също беше умирал от нейната мъчителна смърт. Явно тук се бяха намесили защитните механизми. Всичките тези безкрайни месеци, в които трябваше да бъде силен заради нея. Стоически да я зарежда с енергия, без която Мериан щеше да умре много по-бързо. Обаче грижите превърнаха Боб Фаулър в автомат. Преди той притежаваше толкова много оригиналност, толкова много сила, толкова много кураж. Но заедно с отиващия си живот на жена му изчезваха и чувствата. „А може би и нещо повече от тях“ — призна си Фаулър.
По ирония на съдбата обаче смъртта на жена му го превърна в по-добър политик. Най-добрите му години като губернатор и президентската кампания демонстрираха спокойствието, безстрастието и хладния разсъдък, така обичани от избирателите. Специалистите и капацитетите — или както там се наричаха онези всезнайковци коментаторите — останаха доста изненадани. Помогна му също и фактът, че предшественикът му скалъпи доста нескопосана кампания, но Фаулър си мислеше, че и без това щеше да спечели.