— Справила си се прекрасно, Кали!
Президентът се усмихна на изморената служителка, която моделираше словото с поетична елегантност. След това учуди всички, като прегърна младата дама — тя все още нямаше тридесет и пет, — така че очите на Кали Уестън се насълзиха.
— Почини си хубаво и се наслаждавай на Рим.
— За мен беше удоволствие, господин президент.
Самолетът спря на точно определеното място. Подвижната стълбичка веднага се приближи. Тя бе покрита с червен килим, последван от друг, по-дълъг, водещ до подиума. Президентът и министър-председателят на Италия имаха определени места. Щяха да ги придружават американският посланик и обичайните за такива случаи служители. Процесията трябваше да бъде завършена от изморените служители по протокола, които бяха планирали церемонията по време на полета. Един сержант отвори вратата на самолета. Агентите от тайните служби огледаха подозрително обстановката и размениха професионални погледи с пристигналите по-рано свои колеги. Когато президентът се появи, италианският военен оркестър засвири някакъв марш, различен от традиционните американски „Барабани и фанфари“.
Фаулър слезе сам по стълбите и извървя разстоянието от действителността до безсмъртието. Репортерите забелязаха твърдата му и същевременно весела походка и завидяха на удобствата, които бе ползвал в кралско усамотение. Сънят бе единственото ефикасно лекарство против часовата разлика и Фаулър очевидно не страдаше от дългия полет. Костюмът от „Брукс Брадърс“ бе току-що изгладен — самолет номер едно разполагаше с всякакви удобства. Обувките му лъщяха до блясък, а прическата на президента бе цяло произведение на изкуството. Фаулър се приближи до американския посланик и съпругата му, които го представиха на италианския президент. Оркестърът изсвири „Знаме, обсипано със звезди“. Последва традиционният преглед на почетния караул и кратки приветствени речи, които само загатнаха за приближаващото се красноречие. Церемонията продължи двадесет минути, след което Фаулър заедно с посланика, доктор Елиът и личната си охрана се качи в колата.
— За пръв път да харесам това представление — оцени церемонията президентът.
Всички се съгласиха, че италианците са се справили доста елегантно.
— Елизабет, искам да се държиш плътно до мен. Струва ми се, че трябва да прегледаме няколко точки от споразумението. Брент също ще ми е нужен. Как се справя той? — обърна се Фаулър към дипломата.
— Доста е уморен, но доволен от себе си — отвърна посланик Коутс. — Последният кръг от преговорите продължи почти двадесет часа.
— Какви са писанията в местната преса? — попита Е. Е.
— Еуфорични. Всички са като побъркани. Това е велико събитие за цялото човечество. — „И се случва на моя територия! Ще го видя с очите си — помисли си Джо Коутс. — Рядко можеш да станеш свидетел на историческо събитие.“
— Е, това е добре.
Националният военен команден център — НВКЦ — се намира в крилото на Пентагона близо до Речния вход56. Той е една от малкото правителствени институции, правилно наподобени от Холивуд. Има приблизително дължината на баскетболно игрище и се разпростира на два етажа. Всъщност НВКЦ е основната телефонна централа на американската армия. Тя не е единствена — най-близка до нея е централата във форт „Ричи“, Мериленд, — тъй като унищожаването й би било твърде лесно, но е най-удобно разположена. Центърът е обичайна спирка за важни особи, желаещи да надникнат в най-пикантната част на Пентагона, която за служителите е просто работно място.
Точно до НВКЦ се намира малка стаичка с компютри IBM PC/AT. Те са поостарели — с 5,25-инчови флопита, — но представляват „горещата линия“, свързваща съветския и американския президент. „Възелът“ на НВКЦ във връзката не е единственият, но затова пък най-важният. Този факт не е особено известен в Америка, но на руснаците съвсем целенасочено им бе позволено да го знаят. Директната връзка между двете страни щеше да е необходима дори и по време на ядрена война. Така че още преди три десетилетия американските експерти решиха, че инсталирането на „горещата линия“ в Пентагона е гаранция за сигурността на цялата сграда.
Капитан първи ранг Джим Росели от американския флот мислеше, че това е просто теоретична измислица. Обстоятелството, че никой досега не се беше замислял сериозно по въпроса, представляваше още един пример за разумните решения на Вашингтон като цяло и Пентагона в частност. Заедно с останалите глупости, вършени в участъка, затворен от междущатска магистрала 495 и вашингтонския околовръстен път, и тази се приемаше като Божие откровение, въпреки че нямаше никакъв смисъл. За „Роси“, Росели, Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше триста квадратни мили, оградени от действителност. Често се чудеше дали тук въобще действат физичните закони. Що се отнася до логическите, за тях вече имаше готов отговор.