Оказа се, че броят на престъпленията е спаднал с осем на сто и Гулиман бе истински щастлив. „Вината“ не бе негова, както се подразбира, но електоратът нямаше да го знае. Директорът благослови собствения си късмет да встъпи в длъжност в най-подходящото време, когато Мултивак бе в разцвета на възможностите си, когато и болестите можеха да минат под неговия грижовен и закрилнически контрол.
Така Гулиман щеше да напредне.
— Виж го, той е щастлив — присви рамене неспокойно Отман.
— Кога ще спукаме балона на илюзиите? — запита Лими. — Поставянето на Манър под наблюдение само увеличи вероятността, а домашният му арест даде тласък на нещата.
— Мислиш, че не го знам ли? — докачи се Отман. — Онова, което не зная, е защо стана така.
— Вероятно заради усложнения, както казваш. Щом Манър загази, останалите сигурно са решили веднага да нанесат удар, иначе всичко е загубено.
— Точно обратното. Щом като сме сложили ръка на един, останалите ще се пръснат и ще изчезнат. Освен това защо Мултивак не определя какви са усложненията?
— Ами тогава какво, ще кажем ли на Гулиман?
— Не, още не. Вероятността е все още само 17,3 на сто. Първо да я оставим да порасне застрашително.
— Иди в стаята си, Бен — нареди Елизабет Манър на малкия си син.
— Но за какво е всичко това, мамо? — гласът на момчето затрепера от странния обрат в края на щастливия ден.
— Моля те!
Бен излезе от гостната неохотно, изкачи шумно стълбището към стаята си, а после се върна тихо няколко стъпала надолу, за да чуе какво става.
След него Майк Манър, по-големият син, заслужил вече правото да бъде сред възрастните, надеждата на семейството, повтори по огледален начин изражението и интонацията на брат си:
— За какво е всичко това?
— Бог ми е свидетел, синко, аз не зная — отговори баща му. — Не съм направил нищо.
— Е, да, сигурно не си направил нищо — Майк огледа учуден дребния си, добродушен баща. — Те трябва да са тук, защото си намислил да направиш нещо.
— Не съм.
Госпожа Манър се обади гневно:
— Как може да е намислил нещо, което да предизвика такава… такава реакция — тя разпери ръце, за да обхване с жест кръга от държавни служители около къщата. — Спомням си, че като малко момиченце бащата на една от моите приятелки работеше в банката. Веднъж му се обадиха и му казаха да не се занимава повече с парите. Той така и направи. Ставаше дума за петдесет хиляди долара. Още не беше посегнал към тях. Само си мислил да ги вземе. Тогава нищо не оставаше скрито-покрито, както сега. Случаят се разчу веднага. Така разбрах за него. Но както казах — потърка тя бавно пълничките си ръце една о друга, — ставаше дума за петдесет хиляди долара. Петдесет… хиляди… долара. Единственото, което те направиха, бе да му се обадят, едно позвъняване по телефона. Какво може да е намислил твоят баща, та да предизвика идването на цяла дузина мъже, които обкръжиха дома ни?
— Не съм запланувал никакво престъпление, дори и най-малкото — очите на Джо Манър бяха изпълнени с болка. — Кълна се.
— Може би е нещо подсъзнателно, тате? — проговори зрелият мъдър човек у Майк. — Нещо да си възнегодувал срещу своя ръководител?
— Та да поискам да го убия? Не!
— Не ти ли казаха каква е причината, тате?
— Не, не казаха — намеси се отново майка му. — Попитахме. Казах им, че подронват авторитета ни в обществото дори само със своето присъствие. Поне да бяха ни казали за какво става дума, за да можем да го преодолеем, за да можем да обясним поне.
— И те не ви казаха?
— Не ни казаха.
Майк стоеше разкрачен, с ръце дълбоко в джобовете. След като помълча малко, той каза загрижен:
— Господи, мамо, Мултивак не прави грешки.
Баща му удари с юмрук безпомощно дръжката на дивана:
— Казвам ти, че не съм намислил никакво престъпление.
В този миг вратата се отвори, без никой да почука, и някакъв униформен мъж влезе с твърда самоуверена стъпка. Лицето му излъчваше ледена деловитост.
— Вие ли сте Джоузеф Манър? — запита той.
— Да — изправи се собственикът на дома. — Какво точно искате от мен?
— Джоузеф Манър, арестувам ви по заповед на правителството — мъжът представи с рязък жест документите си на служител коректор. — Длъжен съм да ви помоля да дойдете с мен.
— Каква е причината? Какво съм направил?
— Не съм в правото си да обсъждам този въпрос.
— Но аз не мога да бъда арестуван само заради някакви намерения да извърша престъпление, дори и да бях намислил нещо подобно. За да ме арестувате, аз трябва наистина да съм направил нещо. В противен случай нямате право да ме арестувате. Това е противозаконно.