— … но по същество това е едно психологическо проучване. Защо един човек е готов да извърши ужасно престъпление — нещо, за което много добре знае, че е неправилно, още преди да се заеме с него?
Дланта ми се изпоти. Постепенно, отначало дори не го усетих, той започна да ме държи по-здраво за ръката.
— Амбиция — отговори Порша.
— Вещиците са му казали, че ще стане крал — добави Емили, която играеше втората вещица.
— Жена му го е накарала — обади се Адам, който играеше Макбет.
Аз му се изплезих и той ми намигна в отговор.
— Всички имате право — отвърна Питър, — но дълбоката тема на пиесата е страстта. Какво става с него — какво може да стане с всеки от нас, ако се отдадем на най-мрачните си страсти? Каква част от себе си губим, когато прекосим тази граница? Какво ще струва това на хората около нас?
Пръстите му вече стискаха моите.
— Макбе… МакБ — поправи се Питър, което накара Порша да се усмихне щастливо — въпреки това прекосява тази граница. Той взима за себе си онова, което иска, независимо от последствията, независимо от общоприетите правила в обществото, от психическия тормоз, дори от собствения си живот. Ето защо тази пиеса е толкова универсална. Той е просто обикновен човек, който според мен разбира, поне отчасти, какво ще му струва това изкушение, но все пак му се отдава.
Точно това ще покажете на нашата публика този уикенд: последствията от най-грозните и най-силните страсти на човека. След като всички вложихте толкова много в тази пиеса, аз не се съмнявам, че ще се справите страхотно. Никаква милост към душата на горкия кучи син!
Всички се пуснаха и започнаха да ръкопляскат и да подвикват окуражително. Аз не помръднах от мястото си. Не знаех какво да правя. Просто стоях там и не гледах към Питър, докато всички останали от актьорския състав и екипа радостно се провикваха. Той стисна ръката ми за последен път, все едно не искаше да я пусне, и се отдалечи. Аз се обърнах и отидох зад кулисите, където като вцепенена изчаках първо действие, пета сцена, за да изляза на сцената.
Макар че не мина перфектно, генералната репетиция беше доста добра. Един от убийците изпусна меча си точно когато се предполагаше, че трябва да убие Банко. Банко се разсмя, но след това убиецът се престори, че му чупи врата, и Банко послушно падна мъртъв.
Адам беше запомнил всичките си реплики и успя да предаде доста силна емоция по време на своите монолози. На някои от останалите не им харесваше, че лицето му е толкова бебешко, но аз одобрявах избирането му за тази роля, защото ми помагаше да изглеждам така, все едно поначало съм го манипулирала да извърши престъплението. На високите си обувки се извисявах на почти трийсет сантиметра над него и не спестих нищо от внушението за власт в първата ни обща сцена, в която планирахме убийството. Говорех остро и силно. Гледах сурово и безмилостно.
Но най-доброто ми изпълнение беше в сцената, в която ходя насън — последната ми сцена. Короната се беше свлякла настрани в косата ми, а роклята ми бе почти изцяло червена отпред. Вече приличах повече на жертвата на убийството, отколкото на убийцата, и точно това беше смисълът. Нашето собствено предателство ни убиваше. Излязох на сцената в агония, като държах ръцете си пред тялото, все едно не можех да разбера как са свързани с останалата част от мен. Взирах се сляпо в стените на физкултурния салон — над мястото, където щяха да бъдат очите на публиката и където сега Питър седеше сам в тъмното. Дори не бях разбрала, че плача, докато погледът ми не се замъгли. Излях цялата си болка в тази сцена. На репетициите бях играла в това действие също толкова силно, колкото и в останалите си сцени, като си крещях заповеди за заспиване, за да се отърся от мисълта за убийството.
— „Измий си ръцете! Облечи си халата! И стига си бледнял!“5
Но този път репликите ми намекваха за отчаяние, все едно вече знаех, че пропадам през ръба в бездната на лудостта, и не можех да разбера защо съм стигнала дотам. Гласът ми трепереше, сякаш всеки момент щеше да ме предаде.
— „Колко пъти ще ти казвам: Банко е в гроба си и не може да излезе от него.“
Ако лейди Макбет беше страховита със своите хладнокръвни, смъртоносно пресметливи планове, това несъзнателно самопризнание беше направо шокиращо. Още от първата репетиция бях гледала на нея като на силен, волеви злодей — като Круела де Вил от „101 далматинци“, необременявана от емоции и съвест. Тогава си мислех, че сцената с ходенето насън е просто временно отстъпление. Но сега проумях, че точно в нея се разкрива цялата истина. Лейди Макбет беше също толкова измъчена, колкото и съпругът ѝ: нейната страст се беше превърнала в нейното падение. Когато участието ми приключи, отидох направо в гримьорната и останах там като зашеметена до края на пиесата.